ПРОЗА-лично творчество

БОХОТ -МОЕТО РОЖДЕНО СЕЛО

http://www.guide-bulgaria.com/images/showmap.aspx?/NC/Pleven/Pleven/Bohot

АВИОФЕСТИВАЛЪТ "КРИЛЕ ЗА ВСИЧКИ" ЗАПОЧВА ДНЕС КРАЙ МОЕТО РОЖДЕНО СЕЛО -БОХОТ
Там съм се родила, там премина детството ми, там се научих на много неща, най вече домакински. Живях там до 15 годишна -достатъчно да усетя радостите и болката в живота. Нерадостно детство-може би, но си го спомням с умиление и тъга. Аз отнасях за всичко, а брат ми беше обичаният и глезльото. В Бохот са на почит синовете, Не дъщерите. Женско ли е ... Нямам думи. Колко бой съм изяла , като малка аз си знам. Почти винаги аз бях виновната , а на брат ми все му се разминаваше. Него го отгледа баба ми, а мене платени гледачки -Славка, Илияна, Надка, Гичка, Гина...но поне не ме биеха.Когато бях затворена цели седмици в стаята заради едра шарка ,която прекарах много тежко, бях изрязала пердетата в стаята. И след това познайте какво стана? Брат ми , като малък ги правеше много по страшни. Например беше се вързал с колелото си към един джип без да знае шофьора и в движение едва не умря. Но не го биха много. Баща ми беше директор на основоното училище в Бохот -Ан.Страшимиров" и дирекцията-така се казваше тогава му беше с тераса. Татко си пише вътре , а брат ми ходи по ръба на перваза на терасата и отдолу други деца му пляскали , но си викали -дано директорското дете падне и умре. На татко му звъннал кмета, който от там съзрял ужасяващата гледка. Сградите са една срещу друга. Друг път пак деца го карали и се хванал на бас-влезнал в един кладенец -геран, по стените на герана слизал и то бос. Пак извадил късмет и мнооого такива случки.
Но най големият бой изядох, когато с Елена -Ляша изскубахме пипера на една комшийка, която ни пречеше да играем и ни топеше пред родителите. За наказание цяла нощ бях навън пред вратата на къщата по гащички само. А приятелите на татко устроиха борба свободен стил между мене и Ляша. Тя беше по яка, но аз по пъргавата. Не можахме да си надвием. Накрая и двете паднахме на земята с изплезени езици. Тогава все още не бях тренирала джудо. В крайна сметка след гимназия аз избягах в София да ставам естрадна певица....хи! Но Ирина Чмихова се заяде с мене. Плевенската красавица съм била, но не съм могла да казвам буквичката -р. Нейният Казански също не можеше, но го приеха , защото бе руснак. Кордов ме хареса, но... А Марги Хранова беше с заешка горна устна-последва опреция и пак я приеха за естрадна певица. Но момето се сдуши с един от композиторите -още тогава -Н.В ли беше не помня. После и излезна прякора -кобилката. Всъщност загубих си годината, но следващата пак продължих след математика с музика и то в Пловдив. Намразих София. И така -отплеснах се. Думата ми беше ,че ми е мъчно за Бохот ,макар че го населиха с гръцки цигани, които са много богати, раждат и продават децата си навън ,занимават се и с други дейности ,които не са моя работа. Кмета прие ромите и сега хората там са в ужасно положение -крадени и. т. н. Не смеят да замръкнат навън. Баща ми се помина в Бохот този Великден -19.04.2009 , но той се разбираше с циганите . Брат ми също, който си живее там повечето във вилата си, а не в Плевен, където има жилище. Аз не,но и нямам работа там. Много ми е мъчно за онова МОЕТО НЯКОГАШНО СЕЛО БОХОТ.Само гробовете на мама и тате са там, но духът им витае около мене, знам, усещам го. Помагат-мъртвите наистина помагат. Аз съм жив пример за това. Иначе след толкова премеждия досега да съм умряла сто пъти . Ето и сега в Бохот стават някои нещица-чета статии и не вярвам ром ли е поръчал статията -не една или просто заради близостта на Бохот до "Кайлъка " се прави просто реклама.

http://network-hv.com/index.php?option=com_content&task=view&id=1274&Itemid=49

"Седми фестивал на леката, спортна и любителска авиация "Криле за всички" ще се проведе днес и в неделя, за втора поредна година на летателна площадка "Бохот-LM" край Плевен. Организатори на събитиет о са Авиационно сдружение "Криле" Плевен, Българската асоциация на леката авиация и Община Плевен.
Близо 35 летателни апарата и около 70 човека от клубове от цялата страна ще участват във фестивала, обяви председателят на плевенското сдружение "Криле" инж. Илиян Иванов. Официалното откриване е от 10.00 ч. с демонстративни полети, а от 11.00 ч. са полетите с граждани. Състезателните полети започват от 17.00 ч. Предвидени са панорамни полети с граждани над Плевенската панорама, парк "Кайлъка" и каньона на р. Чернелка. Ще летят 18 мотоделтапланери, осем мотопланери, 10 ултралеки самолета, вертолет и автожир.
За първи път участват трима румънски пилоти на мотоделтапланери от Браила. Друга атракция е френският свръхлек самолет "Мистрал", който и в момента е на летището край Бохот. В демонстрациите вече ще участва в полет и първия в страната експериментален модел на двуместен автожир, конструиран и произведен от Николай Николов от Правец.
В неделя състезателните полети започват в 8.50 ч., полетите с граждани - от 10.00 ч., а най-добрите пилоти ще бъдат наградени в 13.30 ч. "

http://bg.wikipedia.org/wiki/Бохот

"Хотнишката екопътека е изградена в каньона на река Бохот на около 15-тина километра от град Велико Търново, като е дълга около 1.5 км и започва от високия почти 30 м Хотнишки водопад. Гледката трудно може да се опише, дори и снимките не са достатъчни ... Пътеката тръгва в лявата част на водопада, изкачва се по скалите и стига над него и навлиза в каньона"
http://bg.guide-bulgaria.com/NC/Pleven/Pleven/Bohot
"Летището в с.Бохот ще стане бизнес парк
Бившето летище за селскостопанска авиация в с.Бохот,близо до Плевен, ще бъде предоставено за изграждане на бизнес парк. Решението беше взето на първата за тази година общинска сесия в Плевен. За целта теренът ще се преобразува на парцел с производствено предназначение. Бизнес паркът ще бъде построен в рамките на проекта за техническо побратимяване между български и американски общини. Според общинското ръководство на Плевен двете вече изградени индустриални зони край града са препълнени"

РОДЕНИ ЗА ЛЮБОВ

-Стига вече! Ще ме накараш да те смачкам.
Но буболечката не искаше да се разхожда по масата, дори не я привличаше храната по нея. Тя си бе харесала бялата ръчичка на Ивето. Няколко пъти Ивето се опита да я отстрани. Жал и бе да я изхвърли през прозореца. Страхуваше се и се ужасяваше да посегне на живота и. Такава беше-милостива и състрадателна, но буболечката явно не беше като нея,дори я щипеше.Това е, една нищо и никаква буболечка си мислеше Ивето, но виж как караше сърчицето и да тръпне,как я развълнува. Не нямаше да се ядосва и решида я избута от масата на пода,но и това сърце не и даваше да стори. Ивето реши,че трябва да си прекъсне закуската. Взе в ръце една ябълка и остави буболечката сама на масата. Видя как малкото кръгло буболече застина на средата на масата и като че ли се чудеше накъде да поеме. Ивето имаше доста неща да върши за деня така че спря с мисълта за буболечката. Имаше да чете доста прочетна литература.Тези учители си мислеха,че цяло лято ще седне да чете. Не и се искаше,но нямаше как. Трябваше да ходи и до баба си, която живееше сама накрая на града. Имаше дребни парички, но стигнаха за няколко банана и три ябълки. Майка и бе поръчала да почисти поне нейната си стая, но това реши да го свърши чак вечерта. Пък може и не, знаеше,че пак майка и ще я изчисти.Тя е послушно мамче. Не се разбираха много с нея,но Ивето и бе надделяла.Беше обещала на приятелката си да играят тенис. Щеше да я запазнае с едно момче,което Ивето си хареса,когато веднъж бяха на дискотека. Момчето тогава си беше с приятелката,но Марта и каза,че не ходели насериозно. Какво разбира нейната Марта? Сериозни момчета на възраст до осемнадесет години да намериш е цяло щастие. Този път не предупреди баба си,че ще идва, но се надяваше да си е в къщи. Баба и не беше добре с краката и не можеше да върви на по дълги разстояния. Ходеше най много до магазина и близката поликлиника.Ивето се сърдеше на майка си, защото знаеше, че баба и не трябва да живее сама. Не беше много възрастна,но не беше здрава. Беше много опърничав човек и държеше на свободата си. Мислеше се все още за млада и здрава и че сама може да се гледа,но нещата не бяха такива.Въпреки всичко надделя и остана сама да си живее. Ивето, майка и,а понакога и баща и идваха,но за няколко часа. Този път Ивето беше решила да остане да преспи. Баба и често я канеше да остане поне за една седмица. Майка и не и даваше. И досега Ивето не разбра защо. Баба и Стефка нямаше вид на умираща. Позвъни веднъж, два пъти....никой не и отвори. Извади телефона си и набра домашния номер на баба си.Пак никой не вдигна. Ивето се изплаши и реши да се обади на майка си.
-Щом не ти отваря прибирай се! Имаш да четеш доста книжки това лято, а и да ми помагаш. Остави баба си, кой знае накъде се е запиляла. Ивето не искаше да повярва, че майка и е толкова студен човек.Реши да се обади на баща си,но се отказа. Знаеше че те двамата с майка и винаги са били на едно и също мнение за всичко така че по добре да отиде на гости на Марта. Когато Марта я видя много се зарадва или поне така и се стори. От дума на дума стигнаха до приказката за онова момче, което Ивето си харесваше.Тогава Марта и показа една съвсем скорошна снимка на която тя се хилеше прегърнала същото момче на една пейка в парка. Ивето се възмути,но само прехапа устни и каза:
-Нали той не ти харесваше? Да не ти е станал гадже?
-Ами!Той си сменя приятелките всеки ден, така че само ей така излизах два пъти с него.
-И знаеш, че аз го харесвам!
-Но той не знае, че го харесваш. Аз му подметнах за теб, а той пожела да излезне с мен.
-Как можа, Марта?!
-Той избра мене. Какво искаш?
-Ти не си ми приятелка или може би май си. Показваш ми колко е леконравен.Тогава в дискотеката той разбра, че го харесвам и дори ми се усмихна.
-Недей така, Иве! Той се усмихва на всички, особено на такива влюбени, като теб.
Ивето обърна гръб на Марта и си тръгна.
-Къде? Защо си тръгваш? Той не ми е гадже,само си прекарахме чудесно два дни.
И какво? Ако не бях аз щеше да е друга.
-Да. Но защо точно ти и знаеше, че съм влюбена в него? Защо, Марта? Сбогом!
Ивето вървеше напосоки и не забеляза, че не е на тротоара. Една кола префуча и Ивето падна на асфалта. Чак тогава тя се свести и разбра,че е могла да бъде прегазена от кой....На метри от нея колата спря и от нея излезна възрастен господин, който започна да и се кара защо вървяла по средата на платното. След него от колата излезна и едно момче, и когато Ивето се загледа въпреки че не беше на себе си разпозна момчето от дискотеката. Той също я позна и и се усмихна. Излъга баща си, че са приятели. Ивето отказа да я откарат до поликлиниката, въпреки кървящото и коляно. Беше щастлива. Момчето се казваше Иво. Размениха си телефоните, на което баща му доста се учуди. Обеща и да се обади още същата вечер. Когато в къщи я видяха изтръпнаха. Майка и най много и се кара. Ивето си беше влюбена и всичко и бе простено. Правеше се, че чете, но си мислеше за Иво. Поглеждаше стенния часовник и и се струваше, че стрелките куцаха, като нея.Тя наистина понакуцваше, но можеше да бъде и по страшно. Накрая след дългото чакане към 18.00 часа птичето от телефона и пропя. Търсеше я Иво. Сърцето на Ивето замря в очакване да и определи среща.Така и стана.Само за един час тя трябваше да се приготви. Канеше я на кафе. Никаква дискотека,защо ли? Не можеше да иска много, това щеше да е първата им среща. Говориха само час, а Ивето имаше чувството, че го познава от няколко години.
-Ти не си такъв какъвто те обрисуваха пред мен.
-Какъв да съм?
-Ами моята Марта ми каза,че те познава много добре и.т.н.
-Коя е тази Марта?
-Приятелката ми.
-Ти имаш такавя приятелка? Защо си толкова наивна? Познавам една Марта,но тя е гадже на брат ми, по точно беше. Ние сме близнаци. Всичката им любов стигна дотам,когато тя започна да му поставя ултиматуми-или...или! Брат ми се отстрани.
Ивето изтръпна,сърцето и заби учестено,но не показа вълнението си. Реши на часа-край вече с Марта. Никакво виждане и никакви приказки. Когато излезнаха от заведението на тротоара сама стоеше Марта. Очите и бяха зачервени, беше плакала. На Ивето и дожаля. Опитаха се да я поздравят, но тя изкрещя нещо и побягна.
И тази Нова Година ще е щастлива. Знаеше го Ивето, която беше
станала жена. Четвърта година изтрая любовта им с Иво. Бяха решили да съобщят на близките си, че ще заминават в чужбина да продължат обучението си. Само баба Стефка знаеше всичко. Нали тези четири години живяха при нея. Родителите им не ги разбираха, но бяха щастливи. На Ива най много щеше да и е мъчно за баба и. Ако не беше тя да ги посрещне, да ги подслони, тяхната любов дали щеше да издържи? Питаше се сама и гледаше в очите на Иво, които казваха -Да! Майка и плачеше и се молеше да останат тук, ще живеели у тях, но те двамата бяха решили да заминат. Имаше кой да ги поеме там и не се притесняваха. Билетите бяха запазени точно за първи януари -първият ден на новата година. На аерогарата доста чакаха. Самолетът имаше голямо закъснение. Пиха кафе, чай, ядоха кроасани и тогава Ивето забеляза.....буболечка. Като че ли беше същата онази, която и щипеше ръчичката на масата у тях. Буболечката този път си бе избрала ноктите и. Ивето си бе направила маникюр специално за пътуването. Посмяхa се с Иво от сърце и оставиха остатъка от кроасаните за буболечката. Бяха щастливи, истински щастливи. Не пожелаха изпращачи. Последно се видяха с баба Стефка и и пожелаха още много години живот.
В самолета беше уютно и топло. Ивето подпряла глава на рамото на Иво сънуваше най красивия сън в живота си. В него тя и Иво бяха щастливите майка и татко на две красиви момиченца. Тя дори си бе избрала имена -Ивона и Стефани

ПОЖАРЪТ

Къщата беше обвита цялата в пламъци и дим. Хората отвън пищяха, а отвътре никой не излизаше. Всичко стана толкова бързо, че никой не разбра каква е всъщност причината за пожара. Пожарникарите се бореха с огнената стихия, но не успяха да спасят поне един човешки живот. Шушукаше се, че децата ги нямало, били при майка си на свиждане. Кина лежеше в болницата вече втори месец и оправия нямаше. Дeцата си искаха майката, а баща им продължаваше да се среща с онази лека жена, която само му обираше парите. Децата не гладуваха благодарение на богатата си леля, която се грижеше за тях. И сега почти цялото село се беше насъбрало около къщата на Геро, която накрая изгоря цялата. Не намериха телата на Геро и Веселина, но всички знаеха, че са били вътре. Комшийката на Геро ги е видяла още предния ден заедно още когато Геро изпратил децата при майка им. Децата бяха с леля си.Това се потвърди веднага от полицията, но Геро и Веселина бяха изчезнали безследно. Може би бяха изгоряли, но нямаше доказателства за това. Следователите работеха по случая, но все тая. Веществени доказателства нямаше, че Геро и Веселина са изгоряли живи при пожара.
-Хора, аз видях, всичко видях!
Към изпепелената къща тичаше и мяташе ръце луд Първан -така му викаха в селото. Започна да обяснява как видял Веселина да обикаля къщата и да я залива с нещо в една туба. Той не знаел какво е това, но после когато Веселина се скрила в гората и къщата пламнала разбрал истината. Никой не му вярваше, имаха го за луд. Закараха го в общината и там никой не разбра какво е приказвал и какво са го правили, но на следващият ден го видяха седнал пред селската кръчма. Пушеше, а очите му нервно търсеха в пространството нещо, блуждаеха. Питаха го всички какво му е,а той само повтаряше:
-Изгоря си Геро и това е, от акъла си изгоря! Опече се, като курбан за Гергьовден!
Мина време, доста време и случилото се забрави. Децата на Геро останаха при леля си, а там където беше къщата си остана пущинак. Тя и без това беше накрая на селото досами гората. Луд Първан беше още жив, но вече си имаше бастунче. Подариха му го за една нова година от общината. Пенсията му качиха, че и помощи му дадоха. Не можеше да се оплаче. Заприлича на човек. Само той се сещаше за Геро и кога запалваше цигара все го споменаваше. Хората от селото се грижеха за него. Всеки му даваше по нещо, помагаха му с каквото могат.
От два дни селото беше, като умряло. Никой се не виждаше по улицата, по дворовете. Луд Първан беше изчезнал и това хвърли в паника цялото село. На третият ден деца казаха, че са го видяли да обикаля стопанския двор. Една сутрин кмета на селото и цял джип с полицаи забръмчаха към стопанския двор. Оказа се, че там в складовете са открили полумъртъв заровен в житото луд Първан. Бил е жестоко бит , най вероятно с железен прът, който полицаите са намерили зад вратата на склада. Спасиха му живота, но проблемът беше, че не можеше нищо да си спомни, да разкаже кой го е пребил и заровил в житото. Правиха му хипноза и всичките му там методи, но нищо конкретно не разбраха. Само едно си повтаряше -Веселина, Веселина...
Много чудно нещо! Винаги е говорил само за Геро, за Веселина до този момент не се сещаше, а сега само името и повтаряше, и започваше да маха с бастуна си в една посока. Накрая решиха да тръгнат след него да видят къде ще ги заведе.
Селото възвърна тишината и спокойствието си. Пред кръчмата се събираха всички и луд Първан не спираше да им разказва
приключенията си. Шегуваха се с него, че бил изнасилен от Веселина, която бяха прибрали на топло. Нямаше кой да и ходи на свиждане, затова го караха него. А той трепереше целия и крещеше:
-Ба, щеше да ме затрие тази мръсница!

С ЧИСТА СЪВЕСТ

Забравен от Бога. Там на края на града живееше сам. Животът му беше към своя залез, но знае ли човек. Времето бе такова, че и млади хора умираха така нелепо. Нямаше нищо свое освен едно жилище, което едва поддържаше с мизерната си заплата. Съпругата му отдавна го напусна и си купи собствено жилище, а тогава когато живееха заедно се правеше,че няма пари. Не взе децата, остави ги на него. Той беше душа човек, весел, но животът го изстиска и стопи съвсем. От този красив живот му останаха куп болести, с които едва се справяше с помощта на лекарства. Тази химия го тровеше, знаеше това, но нямаше друг изход. Разби сърцето си, когато майка му почина в ръцете му. Горката дълго време беше на легло, а той и биеше морфина. А беше и си остана чувствителна душа. Реагираше на всичко по най емоционален начин.
-Не се хаби повече. Не можеш ли да живееш за себе си, само за себе си? Вече си на години и си уязвим.
-Добре дошла, Дарла! Сега какво, пак ли ще ме водиш на разходка?
Тази жена го обичаше и постоянно се грижеше за него. Переше го веднъж в седмицата, почистваше жилището му. Самата тя си имаше жилище и никой не можеше да каже,че го прави по сметка.Той не и плащаше труда и това го дразнеше. Тя сама идваше и го правеше напук на неговата воля и желание. Нямаше чувства към тази жена, беше и го казал, но тя продължаваше да му помага. Не беше безпомощен, можеше сам да се грижи за себе си....все още.
-Виж Дарла. Днес е почивен ден и искам да остана сам.
-А така ли? Сам затворен в стаята и ...мислещ? Докога ще мислиш? Вземи се в ръце. Живей за себе си. Колко пъти да ти го повтарям? Не само аз съм ти го казвала. Цял живот се раздаваш и накрая какво? Зарязаха те всички дори децата ти, които отгледа сам,а онази мръсница си живее живота....някъде. Само себе си е гледала и пак е по добрата за децата. Запази се, съхрани се тази жена, а ти се раздаде и продължаваш да се раздаваш, но е време да се замислиш.
-Стига де, това не ти обичам. Идваш и почваш да ми пилиш на главата. Не съм те молил за нищо. Най малкото пък на стари години да ме поучаваш. Аз съм свестен човек и каквото бях длъжен го свърших в този живот. Какво пък толкова? Нека дойде края. Нима при тебе няма да дойде? Всички ще идем там...С чиста съвест съм. Не съм крал, убивал, изпълнил съм си родителските задължения. Да му мислят такива като Тина дето се омъжи на инат за мене и после избяга далече, като ми остави две невръстни деца.Такива като нея ще отговарят там горе пък и сега. Ето хора като теб виждат истината. Това ме топли малко или много. Какво децата? Те са големи и всеки гледа себе си. Нормално е. От мене няма какво да вземат вече, а от нея имат. Тя си остана поне материално богата. Консуматори,Дарла! Такива са всички деца -едни консуматори.
Ами ти, я се виж, защо си сама? Защо дъщеря ти изчезна в чужбина с оня разбойник и те забрави? Кажи ми откога не се е обаждала? Боли те, знам, но нека не ровим в раните си. Така по леко ще зараснат. Дано.
-Прав си, но ме е жал за тебе. Пък може и чувства да имам.Но ти не вярваш в любовта, особено на нашите години, така че я стани с мене да ми покажеш дали успях да те науча да правиш мусака.
-Не, не искам! Стига с тези манджи! Не искам готвено! Знаеш че мога, но не искам. По добре ми е с чайчета, бульони, сиренце,ама от онова дето го носиш от пазара.
-Не може все суха храна бе човече! Сега ще ти донеса от моята манджа -пиле яхния.
-Дарла, спри се! Кажи ми какво искаш? Не можеш да ме промениш. Колкото ми остава от този живот ще го изживея както аз реша. Сам. Защо не? След като няма стойностни хора вече. Малко останаха, скъпият живот промени хората, овълчи ги. Всяко гледа себе си и търси изгодата, прави си неговите сметки. Казваш, че се хабя, но не си права. Пестя се така затворен в черупката си. Иначе сърцето ми отдавна да е спряло, знам че едва го поддържам с лекарства.
-Ами трови се. Умен си бил, ама не си, за мен не си.
-За мен съм си добър. Хайде сега иди сама се разходи и ме остави. Има от снощната супа пък и виж, станах сто килограма.
-Това е от лежане и мислене.
-Как лежа, нали все още ходя на работа?!
-Ти на това твоето ако му викаш работа. Само се ядосваш там. Имаш нужда от физическа работа малко, но пък сърцето ти....Добре, оставям те. Ти сам ще ме потърсиш. Остави поне единия си телефон включен.
Дарла изчезна така, както и дойде. Беше оставила бисквитена торта, но кой ти яде такива неща. Найден се погледна в огледалото и се изплаши от себе си. Отсреща го гледаше не толкова стар човек, а едно измъчено лице с дълбоки, влажни очи. Разбра колко много му личеше...всичко. Знеше че греши, но не можеше да се насилва да живее така, както другите му нареждат, както било полезно. Цял живот сам се е грижел за себе си и за децата си, сега те ще го учат. Сега той така искаше. Искаше така липсващото му досега спокойствие и самота. Защо не. Така му беше добре. Добре дотолкова, че поне да не стигне до болница, но знае ли човек? Стана, изпи си чая. Дарла му бе донесла и пържени филийки. Не ги докосна. Не обичаше да го съжаляват, макар че съзнаваше, че точно тя го правеше от обич. Я стига, Найдене, тази жена беше сама и си търсеше пак такъв самотен като него. Сложи край на тези си мисли с една усмивка и погледна през прозореца. Навън всичко се беше разлистило, всичко беше зелено.Трябваше да излезне, но нямаше го желанието. Взе пак онази дебелата книга и се зачете. По едно време спря да чете и пак се замисли. Мислеше с часове, самият той се чудеше как издържа тази негова глава толкова информация и натоварване. Така е заспал. Събуди го телефона. Дарла пак искаше нещо, така си помисли, но този път не беше Дарла. Викаха го в общината. Знаеше че тези смени на правителства дотам ще го докарат да остане на улицата. Трябваха пари за дело, но откъде? Там в съда трябваха много пари, не просто стотачки. Всичко се купуваше и съвестта дори. Най малко пък нея я имаха тези чиновниците останали още от Живково време на постовате си. Найден знаеше, че пешките гътат царя, те решават нещата, особено женските пешки.
След време се разбра, че Найден e заминал. Не казал къде. Оставил ключовете на жилището си и всичко вътре на Дарла. Беше получил право да живее до края на живота си в това жилище, но той не пожелал. Дори Дарла не знаела къде е. Едно бе сигурно, че е в България. Но къде? Лекарите му бяха забранили морето, което той обожаваше. Няма значение. Поискал е да е сам до края на дните си. Поне на това имаше право в тази абсурдна държава сбъркана.

ПО ТЕЧЕНИЕТО

Хей, стига си ме зяпал! Писна ми от похотливите ти погледи. Като си решил да правиш нещо -давай! Да не искаш аз да ти върша работата?! Та аз съм жена бе Боги! Ти такава жена само по филмите си виждал. Даже и на онези проскубани актриси и певици не се давам. Какво пък, всичко си ми е на мястото. Нямам нужда от разните му там
интервенции, силикон и последна мода перуки. Но едно да се разберем, от мене нищо няма да получиш даром. Приятелството си е приятелство, но сиренето с пари. Чак пък любов, то има ли я днес? Хайде, казвай къде ще ме водиш, докато и на мене не ми е минал мерака. Все още ставаш, не си за изхвърляне. Возенето от тебе. Жалко, че колата ти е старичка, но старо вино лошо има ли? И нали си се къпал, че банята и тя е с пари? Ей вие мъжете, няма ли кой да ви измие нозете? То гъбички разни -миризливи плазми, не ме карай да се отказвам от тебе само заради миризливите ти крака. Жена ти как спи с тебе, а? Ама и аз какво те питам. То ако спи с тебе няма да си сега тук. Знам ви аз семейните все в отделни стаи спинкате или в леглото гърбовете си гледате. Не е задължително да е в леглото, може да се случи и навън някъде, когато се срещнете в неудобни ситуации. Много ти ги наприказвах и вместо да те загрея, май те охладих,
започна да гледаш сервитьорката? Няма да си ям десерта, ще го оставя за там дето ще ме водиш ако не си се отказал вече, а?
-Ема, спри за минута! Баща ти в мелницата ли те е правил или на дъскорезницата? Способна си да убиеш желанието и на най кадърния мъж. То не че аз съм некадърен, ама да знаеш, че нещо ме заболя главата. Дано е от този компютър, че той лоша работа бил. Мъжете ставали жени един ден. Ама като чета тук там и гледам тези обратните са по интелигентни, по възпитани. Ти какво ще кажеш?
-Боги, името ти хубаво ама ти не струваш. Забрави ли за какво сме тук?
Знам, аз знам, ама твоята е лесна. Вдигнеш си краката и готово, ама моята е тежка, особено с такава, като теб. Плещиш напред назад и не мислиш какво ми става...
-Хайде бе, два часа киснем тук, ставало ти...Не разбрах, не усетих, не видях...
-Ема, сладка си мойто момиче, ама си нетърпима. Искаш ли да ти купя още една пастичка и да си ходим по живо по здраво, като приятели?
-Аз се отказах от десерта, яж си го ти.Ти имаш нужда от сладко. Каква глупост още ще изтърсиш, защото аз наистина си тръгвам и повече не искам и да знам за теб?
-Добре де, така да е . Ще минеш и с една пастичка, но само не ме целувай за довиждане, че това твоето червило няма изтриване. Да не е от Илиенци?
-Простак!
Ема подскочи като ожилена от стола на който само преди минути си седеше и похапваше на аванта втората си пържола. С все сила затръшна вратата на заведението, при което на половината от посетителите им се изправиха косите.Тичаше с все сила и чак когато стигна брега на реката се спря. Натопи си краката във водата и се загледа в нея. Образът и се люлееше пред очите. Водата беше съвсем бистра въпреки многото валежи напоследък. Не беше грозна, но не и вървеше с мъжете или поне с тези, които и се убиваха в главата. И този Боги! Имаше съпруга само на книга. Седем години му се води такава, а едно дете му не роди. Той просто търпи. Мъжете на целия град я знаеха и не само....А тя глупачката млада и неопитна тръгнала да се влюбва в семеен мъж и с приказки да му се прави на интересна. Да мълчи -не можеше. Уста са и, и не са само за ядене. Сълзите напираха в очите и, но стискаше зъби и не се разплака. Отказа се от идеята да се изкъпе. Нямаше нито желание, нито настроение. Започна да мисли, доколкото и се отдаваше за момента. Чудеше се къде да го намери този неин бъдещ съпруг, като всичките са един дол дренки. Не виждаше грешките в себе си, в поведението си с мъжете. Както се бе замислила не усети как все повече се отдалечаваше от брега. Водата не беше студена и това и харесваше, увличаше я. В един момент краката и се оплетоха в нещо и тя не разбра какво. Загуби равновесие и падна във водата. Течението я понесе, бореше се с него, доколкото можеше. Не беше добра плувкиня и знаеше, че това място бе забранено за къпане, но...Дали пък не го обичаше този Боги? Сега ще се удави и ще стане за смях на всички. Причината -несподелена любов. Това дето Ема не бе го и сънувала. Когато вече беше загубила всички сили и желание за борба с водната стихия Ема чу мъжки глас. Това беше Боги. Опитваше се да я спаси.
-Боги, краката ми са спънати, не мога да плувам!
-Ако можеш си освободи краката, другото е лесно.
-Не мога...
Всичко стихна. За миг Боги помисли, че я изгубва от погледа си. Пусна се под водата и .....
Слънцето напичаше брега на който двамата влюбени се целуваха и плачеха от щастие. Ема беше спасена. Тя така и не разбра как стана всичко това. Смъртта беше толкова близко. Но.......любовта я победи. Там където най не очакваше беше желана, беше обичана. Какво повече може да иска една жена?
Бяха млади, здрави и се обичаха.
-Обичам те, Ема! Ще ми родиш ли син?
-Да! Не един.
Дунава течеше надолу към морето,
което в точка бяла се сливаше с небето!

НЕЙНА СЯНКА
http://www.vbox7.com/play:79fe70e7

Той стоеше изправен, пушеше и се взираше в далечината. Там, зад хълма е южната ни граница, там живеят неговите хора. Но той трябваше , писано му е да живее тук, в България. Гърлото му съхнеше, сълзите напираха, но се държеше. Трябваше да издържи заради своето слънчице, заради своето красиво момиченце -смисълът на живота му. Всичко друго отдавна се срути, пропадна.И сега стои и чака бившата си съпруга, майката на детето да благоволи до дойде и да му донесе поредната сума пари, алкохол... Друго тя не можеше да му даде. Тя беше стигнала върха и дъното! Не вярваше, че тези две неща може да са тъй еднакви и едновременно достижими. Как той -добрата душа допусна да зависи от нея, да остане без пукнат грош и да чака подаянията и, съжалението и?! Той който беше по добрият и то във всичко.
Тя не изглеждаше такова момиче, когато му я доведоха и безпорно имаше талант, и то най вече на жена желана !
И тя като него не беше българка, но беше друга -упорита, напориста, дори нахална. Знаеше какво иска и как да го получи. Той се молеше дано дъщеря им е взела нейния характер, но тайно се надяваше да не е точно така. Не му се искаше момиченцето му да има нейната съдба. А тя тикаше детето нататък...
Съжаляваше я когато му я доведоха и направо го ожениха за нея, а сега навярно тя него съжалява?!
Цигарите свършваха , парите също. Той се изчерпваше, усещаше, че няма вече в него онези сили, няма музата, няма желанието да създава, да твори.
Тази жена го уби всячески. Тя беше за него всичко, тя го вдъхновяваше, с нея постигна и слава, и пари. Но един ден всичко пропадна. Срути се! Тя просто желаеше много и още, и още, ламтеше за слава, пари, красота. Убиваше всички мъже около себе си, обираше ги, а него като мъж го беше забравила отдавна! Това му тежеше, не намираше обяснение защо тя така постъпи с него, защо излезе непризнателна. Не само той всички казваха и казват, че той я направи това което е тя сега, той и даде слава, пари, дори и неговите! Тя не спираше да иска и да се оплаква, каква беше тази нейна лакомия и мания за величие?! Да имаше как дори да не остарява, да е цял живот най красивата и най талантливата...Това беше болестно състояние и той го знаеше, знаеше че психически отдавна е изперкала самовлюбена в себе си. Правеше всичко, за да има в изобилие проклетите пари и ги имаше, продаде душата си на дявола. Занимаваше се с мръсни оракулски неща и интригантства, не се срамуваше от дъщеря си! Каква жена -силна, властна, опасна, но и ужасна! Къде гледаше той тогава, не видя ли в нея дявола?
Колко съдби тя преобърна, на колко хора сбърка пътя, развитието, кариерата им, дори здравето им?! Ето и той е ясен пример, играеше си с него -бащата на детето и манипулираше го, дори заради нея се пристрасти към алкохола и други пороци! Тя само искаше и пак искаше, не даваше ...нищо!
Обичаше само детето си и то с такава алчност, че почти не го допускаше до него! Към него не изпитваше нищо, никакви чувства!
Той загуби дъх за момент,не издържа и заплака. Викаше, ревеше! Планината го чуваше, ехтеше и му съчувстваше, а вятърът му пригласяше. Болеше го вътре, дълбоко в душата, разкъсваше го мисълта за дъщеря му...заради нея той би сторил всичко, но няма право да живее с тях, с нея...Тя Госпожата решаваше всичко и налагаше на всички дори на детето си, нейната воля! Всъщност той нямаше и понятие как той допусна това да стигне дотам, че да остане без работа , без жилище, без жена, без дете и без пукнат грош? Живееше при майка си, само тя го обичаше и все още му помагаше.А сега тялото му реве, мори го нуждата за пари. Липсва му любовта, вдъхновението, вниманието...и всичко добро, човешко. Тази жена го погуби, затри го! Сега усеща как и физически силите го напускат, няма желание за нищо.
Тя си играеше с него, бягаше, връщаше се, пак бягаше...подиграваше се на бащата на детето си! Демонстрираше връзките си с другите мъже, не се срамуваше дори от дъщеря си! Интересуваше се само от едно -пари и пак пари!
Слънцето се показа и почна да пече адски силно! Стана му топло, душата му гореше, гореше плътта! Изгаряше! Трябваше да тръгва, така и така не я дочака. И този път го излъга, и този път ще тъне в борчове! Какво удоволствие и правеше да демонстрира властта си над него и то благодарение на парите, дори неговите, които му обра до стотинка в началото на връзката им?! Тя е на върха във всичко, само това искаха да чуват ушите и. Но какъв е този връх? Като човек тя е много по долу , ниско от него и от колежките си дори. Мания за величие! Тя наистина беше изперкала.
Нямаше спирачки, стигна до всичко само и само да изглежда най талантливата, най красивата и най младата! Но годините не можеше да спре те и се трупаха , а тя още повече озлобяваше. Нямаше вече нищо общо с онова девойче, което на времето му доведоха приятелите, онова което той обикна за цял живот. Бореше се със себе си, как да я отстрани от мислите си, от живота си.Изневеряваше и с нейни колежки, по млади и по хубави, лъжеше момичетата....но тя като сянка го следеше, дори в мислите и сънищата! Като че ли не му разрешаваше никакви увлечения, а тя самата не се спираше! Срамуваше се да му подмятат приятели за многобройните и любовници и все паралии! Той не можеше да твори и причината беше тя. Самата тя! Сега гонеше последната си цел, да свърши с него по най безобиден начин, да го покаже, да докаже на всички че той е този който се е провалил, че той е мекотелото, че той не е мъж...Тя е силната, властната, само тя! Да имаше как да спре и старостта , но това нямаше как да го стори и това я вбесяваше. Остаряваше и и личеше все повече и повече, въпреки
големите грижи за себе си, за външността си, въпреки намесата на хирурзи.
Беше поела пътя на дявола, влачеше натам и детето си!
Той не издържаше повече на слънцето, главата му бучеше, тялото се тресеше, сълзите спряха. Мразеше! Истински мразеше майката на детето си, а беше зависим от нея! Да, той е слабият, той не е мъжът както казваше тя, той се провали, но запази човешкото в себе си, а тя не можа! Дори и на върха, тя си остана в калта, там откъдето я взеха приятелите му и я представиха пред него, като това което никога не е била! Проклет да бъде този ден! И двамата бяха използвани от живота! Но нейното морално падение той не можа да стигне. Провали кариерата си, бъдещето си, но остана човек -милостив,честен и добър.
Нека! Нека сега тя злорадства. Нека се радва, че той зависи от нея. Нека, нека я няма! Той това заслужава! Влюби се тогава, повярва и и беше добър, сега също. Но сгреши, фатално, загуби всичко! Кому е нужно това, нима е съдба?
Вече слизаше надолу по утъпкания път към дома - къщата на майка си, която единствено му остана вярна, която единствено го обичаше. Съзнаваше всичко, пред очите му тъмнееше, не му се живееше. В главата му се роди последната творческа идея, но едва ли щеше да я реализира. Нямаше за кого да го стори, тази жена унищожи всичките му приятели и приятелки, сега довършва него! Жена -дявол!
Молеше се Господ да си ги вземе там горе двамата, поне да довършат любовта си, която тук на Земята не можа да оцелее? Молеше се това да стане по бързо! Молеше се за различно и красиво бъдеще на дъщеря си тук на Земята! Молеше се...

БЕЛЕГЪТ

Едри капки дъжд почукваха по стъклото на прозореца.Женева стоеше изправена и се взираше в мрака.Той беше спрял с колата си долу, точно под балкона на малката къщичка, която е единственото нещо останало от баща и. Майка и отдавна се беше поминала дори не я помни -била е бебо. Така и казваше баща и -единственото живо същество, с което се разбираше. Но ето , че сега него го нямаше и тя трябваше да го замени с Адам -човекът с тъмно червен опел. Познаваха се от това лято, а той напираше и упорито я търсеше всяка вечер.Твърдеше , че я обича и и го доказваше всеки път с букет червени рози.Това за Женева бе достатъчно , никой до сега освен баща и не и е подарявал цветя.Страдаше от комплекси, белегът на лицето достатъчно я притесняваше и напомняше детството и когато, като факел горя подпалена в старата им къща край реката.Къщата изгоря, а тя се спаси, като по чудо! Но Адам не излизаше от колата този път! Пушеше цигарата си и то вътре в колата , което не бе правил никога до сега! Но дали пушачът беше той? В тъмната нощ Женева не разпозна силуетите , но в едно се убеди, че те бяха два.Сърцето и тревожно затуптя и капки пот избиха по челото и. Той не беше сам вътре в колата си. Женева се вкопчи в перваза и втрещена навън изпищя! Другият в колата беше жена, онази същата коята той преди време наричаше своя сестра.Но сега те се прегърнаха и заобиколиха колата убедени , че всичко е наред, после се насочиха към къщата. Какво ли я очакваше още ,Женева тръпнеше и се суетеше. Беше готова всичко да понесе , но не и това, което и сервира той усмихвайки се на прага, след като тя им отвори вратата. -Запознайте се! Каза го толкова убедително , че Женева дори изхълца.Жената до него този път изглеждаше много по красива от първия път, когато я видя от разстояние.Беше отдавна. Не успя да го изслуша, защото в главата и бучеше, а тялото и се тресеше. Усети , че краката и се подкосяват ,но се извини и понечи да затвори вратата. -Няма да те притесняваме, просто минавахме насам и решихме , че е човешко да ти се обадим и да те известим за нашият годеж сега в неделя. Женева се изчерви и се чудеше къде да се дене в собствения си дом. -Тя не беше ли ти сестра? -Не мила, тя ми беше съпруга ! То беше отдавна и не сметнах за нужно да ти разказвам подробности. Женева се олюля и не успя да каже нищо -онемя! Докато се осъзнае така като се появиха двамата изчезнаха. Когато отиде до прозореца колата вече я нямаше и букет рози лежаха в локвата под балкона. Не можеше да диша, усети болка в гърдите. Болка, която познава една тъжна, измамена и поругана жена!Плачеше, проклинаше съдбата, и себе си, и белега! Този ужасен белег. Въобразяваше си , че заради него е пренебрегната от Адам, но вече беше късно за всичко. Тя беше глупачката! Сви се на кълбо на канапето и там прекара нощта цяла обляна в сълзи, молеща Господ да я спаси от тази нейна орис зла.Тя беше белязаната, измамената и пренебрегнатата.Само баща и я обичаше, но това беше минало и не искаше да си спомня нищо, не искаше да е жива. Хлипаше, като малко дете, а вън дъждът се засили сякаш искаше да измие сълзите от очите и!

НИМА ТОВА Е СЪН?

Тресеше я. Цялата беше мокра и с температура. Не, това не беше просто сън. Ощипа се, жива е. Нима нещата са толкова сложни, нима нищо не зависи от нас хората? Задаваше си куп такива въпроси, на които не можеше да си отговори. Няма повече сън, свърши се със съня тази нощ. Така си мислеше Лия и влезе в банята. Обичаше да си пее в банята, но сега не, не можеше. Устата и бяха пресъхнали, в гърлото горчеше. Питаше се за много неща, за които нямаше отговор. Нямаше покой откакто сянката на Ромелия не я напускаше и сред живите , а сега и в сънищата.
И тази нощ сънува кошмарен сън, не можеше да си представи, че това е вярно, че наистина човешката злоба може да убива околните. Знаеше, че красотата и вреди, че там където работи не е за нея , но продължаваше да упорства и да действа против здравия си разум. А той и казваше да бяга, далече от всички тези около нея, далече от тази работа, ако това изобщо беше някаква работа.
Изкъпа се, олекна и малко и запали цигара. Кафето горчеше, не го обичаше така, но нямаше захар. Не посещаваше и магазините, срамуваше се от вида си. Тя, красивата се срамуваше, страхуваше се да се разхожда пеша, дори да пазарува. Навсякъде я сочеха с пръст, а мъжете я оглеждаха, като някое говедо за разплод. Постоянно подмятания, закачки ,следене. Трудно се живее така, си мислеше Лия. Дали затова в сънищата и почнаха да я посещават починали нейни колежки, роднини и то все такива с насилствена смърт и в разцвета на кариерата си. Страхуваше се да не би това да е някакъв знак , предупреждение и за нея. Тя виждаше злобата на околните, усещаше я постоянно и ...все нещо се случваше! Но този път нещата са по сериозни. Погледна се в огледалото и се изплаши, цвета на косата и беше стария,а тя си спомни ,че го бе променила миналата седмица.Това не беше тя, момичето което я гледаше от огледалото нямаше нищо общо с нея, но със Розалия, да. А тя е мъртва! Помисли се за болна, луда и всякаква, дори се щипна по бузката. Нямаше съмнение, тя си е тя, но видът не е нейният. Само белегът на гърдите си стоеше на мястото като че ли доказателство, че това е тя. Обзе я паника, кой щеше да и повярва. Започна да се облича, но като че ли и дрехите не я слушаха, сами се събличаха, падаха от нея. Вече стана страшно! Да, ще се обади по телефона, но на кого? Кой ще и повярва, ако нещата се променят докато дойдат при нея? Най близките и са много далече, нямаше си истинска приятелка пак заради тази нейна красота всички я отбягваха, завиждаха и.Мъжете гледаха на нея само като красива кукла, а това боли, много!
Изведнъж чу глас, гласът на Розалия. Идваше от килера и се чуваше някак си глухо:
-Спри! Никъде няма да ходиш! Ти си избрана, да довършиш това, което на мене хорската злоба и завист ми отнеха. Аз исках да живея,но те начело със жената с име на звезда ме убиха!
Лия се вкамени. Значи сънят е истина все пак. Но защо тя, защо точно нея е избрала.Наистина имаха много прилики, много. Но все пак Розалия е мъртва. Лия не престана да се щипе навсякъде и да плаче. Гласът не спираше, а тя не посмя да мръдне от мястото си така както се опитваше да се облече ръцете и замръзнаха, не можеше да мръдне дори малкия си пръст.
Гласът не спираше:
-Тази жена с име на звезда ми завиждаше докато бях жива! Тя и сега върви по моя път с помощта на нечестни начини и оракулства. Моите мечти, а тя ги знаеше, сега тя ги постига, в този свят тук на Земята, където властват парите. Тя наистина се сдоби и с много пари, опитва и славата да си купи. Ти и аз трябва да я спрем, да ги спрем....
Лия не вярвяше на ушите си, познаваше всичите тези лица,за които и говореше гласът - мъртви, живи, но не разбираше как да контактува с тях.
Страхуваше се. Явно някаква борба се води между тях, духове ли бяха?! Но защо намесваха и живите, защо точно нея?! Трябваше да отговаря само с да, трябваше да изпълнява каквото и нареждаше гласът.
Беше пълнолуние, това още повече я стресираше. Но намери сили, събра кураж и попита:
-Защо точно мене избра? Аз си имам моя съдба, не искам като теб да умра?! И това направо го изплака, изпя и падна на пода....заспа!
Колко е спала не помни, но я събуди телефона, както и предполагаше това беше майка и. Успя да и обясни набързо за съня си, цялата ситуация. Разтревожи и нея. Майка и беше категорична, настояваше да се прибира в къщи и то веднага. Да напусне големия град. Да напусне работата си и ако може да замине за известно време далече, далече от близки и познати. Лесно и бе на нея да дава акъл, си мислеше Лия, но в в действителност нещата са много сложни.Не става то току така всичко с магична пръчка. Поуспокои майка си, все пак е ден -почти обяд и всичко е тихо и спокойно около нея. Мислеше да смени и квартирата, дори беше уредила всичко, но дълбоко в себе усещаше, че това не е причината за тези неща, които и се случваха напоследък. Беше ходила и на лекар, все тази. Нищо не и откриха, просто по чувствителна, емоционална душа е. Все това и припяваха всички на един глас.
Трябваше да излезе имаше доста работа да свърши, а се чувстваше изморена и нямаше никакво настроение за шопинг.
Отваряйки входната врата, на прага видя едно бяло коте, точно такива каквито тя най много обичаше.Живееше в кооперация и незнаеше някой да има такова коте. Погали го, а то измяука жално и побягна надолу по стълбите. Сякаш я канеше след себе си. Лия тръгна след него,беше спокойна, все пак това е животинче и толкова красиво и мило. То я водеше
по пътя за работата и, а днес тя беше в почивка. Когато влезе вътре се наложи да го прибере в найлонов плик. Всички я гледаха учудено и я отбягваха. Това не я учуди защото бе свикнала на пренебрежението, на завистта, на интригите и номерата, които понасяше заради любовта си към професията. Но този път беше по различно. Заболя я много! Видя жената с име на звезда, за която гласът я предупреждаваше. И то в нейния кабинет. Наглост! Дори с нейната чаша си пиеше кафето. В този момент и притъмня пред очите и поиска да каже нещо, но онази...я изпревари:
-От днес съм назначена на твоето работно място, оправяй се както можеш.
Харесах си чашата ти!
За спомен ли мия даваш или искаш да ти я платя? Пет лева стигат ли ти?
Лия не можа да каже и дума, побягна към изхода и отвън се обади на началника си, който потвърди новината и я покани за разговор. Не пожела, нямаше сили, отложи го за друг път , така му и каза.
Нямаше по близко същество до нея освен котето.Извади го от плиака, плачеше и го целуваше. Като че ли, очичките на животинчето се напълниха със сълзи, замяука жално и се сви в прегръдката и.
Изведнъж реши да замине, където и видят очите , с котето пратено навярно от Розалия. Така си мислеше и се надяваше да е така.Когато наближи квартирата си котето скочи на земята и заподскача. Пред входа беше спряла една голяма хубава кола, а в нея млад, красив мъж:
-Хубава жена и сладко коте, какъв късмет! -каза мъжът и отвори вратата на колата.
На Лия свалячи и бяха омръзнали и не се спря, но котето стоеше до колата, не мърдаше. Тогава тя си позволи да заговори с мъжа, разбра се, че е роднина на Розалия, но не е знаел изобщо, че са се познавали. Лия не искаше да се затормозява повече, но и не искаше повече да мисли за онзи сън, Розалия и жената която и отне работата. Не искаше и да го споделя с никого, най малко с непознат. Но мъжът упорстваше, търсеше начин, искаше да я спечели, видно беше. Предлагаше и любов, работа, пътуване, всичко -като в приказките. Лия бе лъгана често и този път не вярваше, но се чувстваше толкова объркана и самотна, че прие поканата за вечеря.
Две свещи на масата, вино... и всичко каквото прави една вечеря, една среща красива.Лия се чувстваше прекрасно. А той я гледаше право в очите и като че ли всичко знаеше за нея.Само кимаше с глава, когато тя разказваше за детството си най вече.Изпроси си една целувка с тоста за нейно здраве. Да вярва ли и този път, питаше се Лия или още утре да замине, далече от този голям град и зл хора? Но този човек и вдъхваше надежда, хвана се в него като удавник за сламка и реши да остане с него.
Защо точно с него и тя не знаеше, дали заради котето, което си го избра..
Беше категорична и вътре в себе си усещаше привличане към мъжа, който познаваше от няколко часа. И реши на часа, ей така. Утре заминава с него, с тази кола. Знаеше, че всичко е съдба.Лекомислено или не, не я интересуваше.Досега всичко е правила с много разсъждения, с недоверие към хората.Сега не, няма да постъпи така и беше убедена в силата на решението си.
Клончето от липата галеше лицето и, а ветрецът свирукаше в клоните песента... тази, нейната песен от миналото. Тази песен, която си пееше тогава в банята в онази квартира, където чу за първи път гласът на мъртвата Розалия. Лия се усмихна, погали личицето на дъщеря си и я целуна по нослето.Толкова дълго чакаше това дете. Дали случайно или не, но момиченцето много приличаше на Розалия, същите червени бузки и живи очички. Лия изтръпна при тази си мисъл и се зарече никога да не мисли вече за това. Всяка година редовно ходеше на гроба на Розалия и палеше свещичка, молеше се за покой на душата и. Откриха се виновниците за смъртта и, дори и късно. Жената с име на звезда не се спаси, въпреки парите си, покоси я най страшната болест на века...
-Хайде, идвайте да обядваме!
Деян се тревожеше, че Лия все по често оставаше сама с дъщеря си.Обичаше я и му личеше, че е щастлив. Направи щастлива и нея, поне така си мислеше той. Но дали беше щастлива тя? Бяха и отнели мечтата -любимата работа. Сега си имаше дом, семейство, работа, страхотен съпруг и красива дъщеричка. Пари не много,но достатъчно, за да живеят нормално. Беше се увлякла и не усети, че дъщеря и не е толкова малка и разбираше всичко:
-Защо плачеш, мамо?
Лия избърса сълзите си, прегърна дъщеря си и се отправиха към кухнята, откъдето идваше страхотната миризма на любимото и ястие. Деян се беше научил да го приготвя по добре и от нея.
Все пак рибата е много полезна. И за котките.

ТЯ

Тя обичаше да гледа през прозореца и да си мисли за него. Така стори и днес.Слънцето играеше в очите и и се наложи да прижумява отвреме навреме. Някъде в далечината пищеше птица.В нея птицата отдавна бе пропищяла, но кой ли я чуваше.Нямаше никой около нея и телефонът мълчеше или ако тя набираше някой номер отсреща и затваряха, или много бързаха. Делови хора! Такива бяха дори и децата и, всяко с грижите си, с живота и проблемите си. Не че тя нямаше, но някак си се чувстваше изоставена, сама и то от душите, които най обичаше.Нямаше право да иска повече! Всеки си караше по своя път, дори и с леки забежки. Но рано или късно при нея тези забежки и струваха скъпо.
Напук на всички и всеки тя гледаше в далечината и съзираше лицето му, толкова мило и неразбиращо.А може би това бе илюзия, мимика някаква? Той наистина имаше болни очи, не се щадеше, а от там и нея. На нея и стигаше да и се обажда по телефона поне три, четири пъти през деня. Вечерта и нощите тя нямаше право да го търси. Не, не беше престъпница, но просто -"Всяка жаба да си знае гьола". И тя го знаеше, но обичаше и неможеше да излезе от този омагьосан кръг. Един ден навярно ще плаща или тя или поколението и. Но това са предразсъдъци си мислеше тя и продължаваше да гледа в далечината и да вижда едно лице -неговото! Дъхът и спираше и се мъчеше да заглуши плачът на сърцето, което искаше своето. Искаше щастието и то не по този начин. Но пак тя нямаше правото, човешкото право да притежава това, което е нейно -този, който се кълнеше, че е само нейн. Каква нелепост и ирония на съдбата.Краката и вече се подкосяваха, не усещаше глад, нито жажда. Беше жадна за друго, много жадна! Това, което беше нейно даже и децата и , всичко и отнеха или по точно животът я окраде. Нямаше желание да остава сама между четирите стени, имаше чувство, че ще полудее.
Или най добре да влезне в банята и да крещи, да крещи докато остане и без малкото глас дето имаше.
А някъде там, някои бяха щастливи, живееха дружно, обичаха се, но тя нямаше право да бъде като тях! Съдба ли бе това или просто прокажена беше за другите? Тя беше различна, дразнеше другите еднотипни хорица.
И заваля дъжд, ей така изведнъж! Без гръм, без светкавици и буреносни облаци.
Тя остана на прозореца , не усещаше , че косата и лицето и са мокри, че трепери цялата.Но нее, това беше топъл летен дъжд! Студът идвеше от сърцето и, което се разкъсваше от противоречия и жажда за истински пълноценен живот. Досега това и бе отнето от хората, които не търпяха тя да е по различната, по щастливата.
Трябваше вече да се подсуши и защо ли, се питаше, но го стори и толкова бавно, че дъждът вече беше спрял и се появи дъга.Такава една -красива, като нейната душа, която никой не разбра с какво се храни и как.
И пак така изведнъж падна мрак навън и в душата. Вечерта бе дошла, а напираше и нощта, такава самотна, страшна! Беше се зарекла да не пие повече сънотворни, така и стори.
Дори не си сготви, не беше гладна.Легна си сама и обляна в сълзи заспа.
Утро за нея нямаше, то беше още една самотна, тъмна нощ.
Нека слънцето пак да си пече и прежуря, тя вече не го усещяше, не го разбираше, както и самите живи същества. Всеки беше една машина за нещо! А тя не успя да се превърне в машина и то в този динамичен век. Не успя да стане като другите.
Тя просто си остана -тя! Надяваше се,че там в отвъдното ще бъде оценена. Може би!

РОСИ И ЦВЕТЕТО

Дишаше тежко. И слънцето не виждаше. Над него някаква ламарина, притискаше го. Около него нямаше нито една тревичка, дори бодил! Самото то се чудеше как се е появило и то тук на бунището.Самичко.
До него най близкото растение беше един храст шипка. Жив човек не минаваше от тук, а то искаше хората да го гледат, да му се радват, като на красиво цвете, такова едно крехко, нежно, с приятен аромат и ухание. И сега дочу бръмченето на товарните коли и камиони, които не спираха да стоварват пръст, боклук и какво ли не около него. Тази ламарина го предпазваше, сякаш нарочно някой я бе поставил.
Беше като негова къщичка. Миналата нощ го спаси от силния вятър. Плачеше му се, но нямаше сълзи, а и скоро не беше валяло. И този път си мислеше със страх дали ще оцелее, дали ще бъде затрупано с какво ли не.Страхуваше се. Изглежда и шипковият храст се страхуваше за него, защото при всяко бръмчене на камионите се надвесваше все повече към него
сякаш го милваше. Но този път бръмченето беше много силно. Цветето настръхна. Шипката направо се беше превила цялата над него, а ламарината някой я отмести и извика силно:
-Я, какво красиво цвете! Как е попаднало тук?!
Едно момиченце, красиво с живи очички се взираше в лицето на цветето и се радваше, радваше се и подскачаше от радост! Беше дошло с татко си с камиона.
Цветето съжаляваше за ламарината -неговото прикритие. Ами отсега нататък кой ще го пази от ветровете. Но си помисли и нещо друго, което му се стори много страшно. Ако момиченцето реши да го откъсне, да го прекърши? Изтръпна за миг, но се успокои, защото чу как бащата извика на име момиченцето и говориха дълго. Роси плачеше и гледаше към цветето. Дойдоха и двамата, като бащата носеше лопата и ....чудо! Цветето усети, че е като птица без корени, но нее! Имаше си ги, бяха си на мястото. Сложиха го в една малка кофичка и хайде в камиона. Роси беше щастлива, целуваше татко си и подскачаше от радост. през целия път държеше кофичката с цветето в скута си. Цветето успя само за миг да зърне шипковия храст, който вече не беше така приведен, като че ли му махаше с листенца за
сбогом. Най сетне пристигнаха пред една голяма къща. Но имаше градинка и цветето се успокои. От къщата излезе една красива жена, която пое кофичката и не спря да се учудва. След много приказки решиха да посадят цветето в градината до беседката. Така и сториха. Няколко дни цветето се бореше със себе си, да свикне с новия си живот. И .....успя! Помогнаха му хората. Всеки ден Роси идваше по няколко пъти да му говори, пее и да му милва листенцата. Като че ли забрави розите. Беше забранила на децата да газят градината и да пипат цветето. Всяка вечер беседката беше пълна с хора, които нямаше как да не го забележат и да му се порадват. Имаше и едно голямо куче, което пазеше къщата, а и външната порта се заключваше. Кога си е мислило то, че толкова много хора ще го искат и обичат! Но Роси не го даваше! Плачеше и крещеше с все сила при опита на брат и да прекърши цветето. Момчешка му работа! А кучето, това куче беше много интересно, всяка привечер като че ли нарочно приклякваше до цветето и го гледаше с навлажнелите си очи.
-Съжалява ме! - мислише си цветето.Не съм на бунището, но пак съм самичко. Розите и другите цветя не ми обръщат внимание. А добрите хора само ми се радват, но само Роси се грижи за мен.
Една вечер цветето чу силен вик -
-Остави ми цветето, моля те! Само него не! Моля те!
Искаха да разширяват градината с още рози, големи, хубави рози -бодливи!
Само татко и я разбираше, прегърна я и заедно останаха в беседката до сутринта. На сутринта майката и братчето заминаха за някъде.
Цветето искаше да благодари на Роси, но как? Не можеше да говори, да пее! А може би е можело някога?! Една сълза от очите на Роси се отрони и падна върху листенцата на цветето и ...чудо! Разпукнаха се две пъпки, два цвята като че ли подарък за Роси и таткото.
А денят беше слънчев и ясен, никакви облаци, никакъв дъжд. Никакъв шум и бръмчене на камиони. На цветето му стана мъчно за шипковия храст и ламарината, но усмивката на Роси го сгря. Беше вече красиво, много красиво цвете, не приличаше по нищо на големите бодливи рози.
След няколко седмици майката и братчето на Роси се върнаха и не можаха да познаят цветето. Радваха се и те, а цветето се чудеше възможно ли е това! Това което стана с него си е цяло чудо! Погали с листенца лицето на Роси и се обърна изцяло към слънцето, което се усмихваше и сякаш му казваше:
-Расти, цъфти, радвай добрите хора с красотата си!
И то цъфтеше...

ДА ОТКРИЕШ СЕБЕ СИ

Вън фучеше силен вятър -направо виелица. Петра се беше сгушила до съпруга си и се чудеше как да прогони мисълта за децата си. На всичко отгоре камината гаснеше, а той вече спеше не, ами направо хъркаше! Пак тя трябваше да ходи за дърва. Чудеше се милата как можа да го изтърпи толкова години, но първо се питаше как се омъжи за него. Нито е умен толкова, нито красив, а на всичко отгоре и мързелив. До сега тя изнасяше всичко на плещите си, тя отнасяше и неприятностите, които валяха една след друга в семейното огнище. А него нищо не го вълнуваше, освен кучето.И то поне да беше някоя голяма порода, ами то един пудел. И тази вечер, докато се не успокои, че на Чочко му е добре до камината Марин не заспа. И двамата си приличаха, само дето Чочко имаше четири крака, но пък нямаше такива големи и черни мустаци, като стопанина си. На Петра от всичко и беше писнало. Беше свикнала да слуша кавгите на комшийте, чешмата в кухнята, която капеше при затворен кран, а Марин все отлагаше да я оправи, телевизорът , който пръщеше при усилване на звука. Но най много я дразнеше миризмата. Че то кучето не миришеше така, както неговите крака!По доктори го води, що мазила накупи, що обувки смени и все тая. Не става и не става. Къщата не може да проветри след него. Ами сега в тази виелица, само за проветряване е! Не беше лесна работа това с неговите крака. И това от няколко години насам го получи.
Да беше магаре да го заведе на пазара да го продаде, ами то човек се родило пък и баща на децата и. Мислише си Петра, напрягаше си мозъчето и се чудеше как да измъкне GSM -ма на Марин да се обади на дъщерята. Той не даваше да му се пипа GSM -ма, а и разбуди ли го няма да я остави после на мира, ще я увиква цял час. Така както се чудеше и размишляваше надълго и нашироко на вратата се почука. И кое време беше, вече минаваше 22.00 часа.Имаше и звънец, но и него Марин не оправи.
-Кой ли се е сетил по това време? -питаше се Петра и се изхлузи мързеливата от завивките.
-Петро, тук ли сте? - викаше и комшийката, която друг път спеше по това време.
-Стига вика, Марин спи! - скара и се Петра.
Когато отвори вратата, Петра онемя! Кичка не приличаше на себе си, беше цялата мокра и трепереше от студ. Нямаше как, пусна я вътре и и предложи да се изсуши на камината. Дори и даде сухи дрехи. Синът и взел ключа, че неговият го забравил в службата и тя досега четири часа го чака да се върне.Беше обиколила в квартала всички магазини и кафенета, все тая. Само дето се е намокрила и премръзнала. Но краката и бяха сухи, което зарадва Петра. Направи и чай и почна да я разпитва. Усещаше, че нещо става у тях, ама нали не е нейна работа се чудеше откъде да започне. Кичка живееше сама със сина си и беше кротка и скромна жена, но знае ли човек?Жената не издържа и почна сама да плаче и занарежда, че това нейното дете не си знаело бащата, че той не го е виждал от бебе, че не можела сама да се оправи с него най вече сега, когато е станал голям мъж. И все питаше за децата на Петра и за Марин. Накрая стана ясно, че ще трябва да я слага да спи в детската на леглото на дъщеря си.
Вън продължаваше да вали силен сняг и така плашеше Петра, че пак се размисли за децата си. Сви се до Марин и заспа.
По някое време усети Чочко до себе си, търкаше се в завивките и скимтеше. Нямаше да му обърне внимание, ама се зачуди как Марин не е скочил, та той умираше за кучето. Потърси Марин с ръката си и изтръпна. Нямаше го. Сети се за Кичка и тръгна към детската. Беше два часа след полунощ. Дочу говор и замръзна на мястото си. Най малко очакваше това. Кичка хлипаше и се молеше на Марин да заминели някъде.Едва издържала вече.
В първия момент на Петра и прекипя и и идваше да влезне и да ги разпертушини, но размисли и намери сили да се спре. Трябваше да разбере още неща, а те бяха доста и все шокиращи. Кога Петра си е мислила, че тия двамата са се познавали още преди брака и с Марин. Пък и другото, да се разведе заради женен мъж! Преди няколко часа и ревеше от съпруга си, че не се интересувал от сина си. Петра се чудеше на себе си как може да е толкова глупава и наивна! В съзнанието и изпъкваха минали неща, особено голямата и "ваканция" на село, когато гледаше крави.Пак за децата да има пари, да учат. Тогава Марин си стоеше в града и се беше загладил, подмладил. Сърчицето на Петра се късаше не толкова от мъка, а от злоба. Самата тя не се познаваше. Като си помисли, че и парите които изчезнаха, а не бяха малко, може да ги е дал на Кичка съвсем откачи. Искаше и се да ги подпали живи вътре в стаята. Не можа да издържи и на стенанията им, затова се прибра в спалнята.Опитваше се да се успокои и да го изчака. Но явно нещата бяха сериозни щом са рискували да се любят пред нея. Чудеше се на себе си защо е толкова кротка. Тя -щурата, бясната! Не можеше да се познае! А и той с тези миризливи крака, любовница да си има и то под носа и. И си живееше спокойно, жената и любовницата му са до него. Работата му работа, децата да се оправят, тя Петра да тича по тях -майка е.
Петра си помисли дали без Марин ще може да живее и да поддържа къщата. Ами и децата и хората като разберат? Навярно някои вече знаеха. но си излиза , че тя Петра е по никаквата от тази помакиня Кичка. Беше чувала , че помакините са големи любовници, страстни , но най вече много хитри. Не искаше да приеме, че Кичка е от тях. Поплака си и реши най умното, поне според нея. Хапчетат бяха до нея, взе едно, две и знаеше, че ще заспи и то за дълго, но няма да умре. И на работа тъкмо няма да ходи, за кого и за какво да блъска? Друго не мислеше в този момент искаше само да си спести унижението на пранебрегната и измамена и то от съпруга си. Пък и комшийте щяха да си помислят, че щом Кичка открито спи у тях наистина няма нищо с Марин.Преди да заспи усети върху себе си хиляди погледи на близки и познати, които сякаш и се смееха на нея -умницата.
-Върви, че обичай и вярвай вече! - си каза на глас Петра и се унесе. Заспа.
Събуди се от плесниците на Марин, който се беше изплашил, че Петра закъснява за работа.Ами и него ще уволнят, трябвало да пътува по работа. Петра не чуваше, не виждаше нищо, но разбираше накъде бият нещата.Попита за Кичка. Марин и каза, че синът и дошел да си я прибере към шест часа сутринта и след това се налагало да го укротява.
-Не се и срамуваше мизерникът! -мислеше си Петра. Нищо не му каза и започна да се приготовлява за работа. Но състоянието и не позволяваше да работи с машини. Изпрати Марин и се отпусна на леглото. Чочко я гледаше жално и милно и се търкаше милостиво в нея. А тя не можеше вече да плаче. Сети се за майка си, която я учеше , че за мъж не се плаче.Права беше.Това дето го е най мразила стана в домът и. Да търпи фиктивен брак. Трябваше да се пречупи в името на децата. Ясно беше, че Марин е отпратил Кичка и дано завинаги. Той бяга от главоболия, а и синът и навярно знае.Той беше като повечето мъже, плашеше се от жени, които му се весят на врата и го обичат до втръсване.Не трябваше да занимава и децата с този случай.То това си е работа между нея и Марин. От днес ставаше друга. Реши го изведнъж и започна да си реди дрехите в пътната чанта.Написа два три реда на Марин, че заминава при дъщеря си. Тя и без това доста време и се молеше да иде да и помогне, че си местела квартирата. Щеше да остане време за Петра да иде и за малко на гости на братовчедка си чак в Ямбол. Взе колкото имаше пари и тръшна вратата след себеси. Мина през работата си и пусна неплатена отпуска. Чувстваше се, като птичка лекокрила, както пишеха поетите. Беше спокойна и знаеше,че не е тя виновната. Знаеше и се надяваше да е щастлива.....вече!
Слънцето толкова силно печеше, че Петра си беше нахлупила чантата на главата. Плати на таксито и тананикайки стара мелодия примъкна чантите си към входната врата. Комшийките, я гледаха като попарени. Това не беше оная Петра -мърлявата и огрухана. Беше станала мацка и то за няма и месец. Най голямата клюкарка я посрещна с думите , които Петра едва разбра, а и не искаше.
-Ма Петре, знаеш ли, че Кичка и синът и се изнесоха.
Продали са апартамента, синът и бил затънал в дългове и го заплашили, че ако не върне парите ще го убият.
Петра се изсмя вътрешно. Знаеше, че синът на Кичка не струва, но чак до там да е стигнал не и се вярваше. Разбра истината. Маринчо, мъжът с две жени, сега е останал без една. Стана и весело, по точно безразлично. За нея той беше вече един от всичките, само дето децата и са от него. но на нейните години това вече не е важно. Прибра се в къщи и не се очуди. Жилището беше в отвратителен вид -мизерия! Не е пипала женска ръка. Пусна си един душ. Водата се стичаше по нея и измиваше всичките спомени от несполучливия и брак. Нямаше зе какво и за кого да плаче. Беше и леко и безразлично.
Нагласи се и отиде в общината. Отдавна и обещаваха по добра работа. Тя също си имаше връзчици, но все се сремеше, не искаше по този начин де се урежда.Сега се налагаше, трябваше да помисли и за себе си.
Вечерта Марин се прибра весел, че има жена до себе си. Разбра и за новата и работа , от което не остана доволен и несъзнателно се зае да чисти жилището. Петра беше много уморена от пътя и си почиваше масажирайки краката си. До нея Чочко се галеше и я гледаше доволно. Тя му беше донесла кокалчета от тези дето са за игра.
Петра си мислеше вече други неща, не за Марин и децата. Мислеше си кога ще минат две седмици, че да иде пак до дъщерята и до Ямбол. Там я очакваше нейната стара любов от гимназията, вече посребрял но все още хубав и запазен мъж. Бяха се разбрали, че само тя ще идва там, когато можеше. Беше влюбена, като ученичка и и личеше. Очите и блестяха, снагата и беше станала, като на газела. Хвърчеше, не вървеше!

СИНОВНА ОБИЧ

"Ти не дойде, а аз те чаках! Ти не дойде, а аз те чаках! Ти не дойде, а аз те чаках!" -дереше се някаква си певица и нито тя, нито шофьорът на автобуса питаха Милен дали иска да слуша тази музика. Защо ли шофьорите са толкова музикални се питаше той и не намираше отговора.
Пътят се извиваше покрай реката. Наближаваше родния си град. Беше му толкова мъчно и болно.Знаеше какво го очаква там. Нямаше да може да помогне на всичките си близки и роднини, а те определено имаха нужда. Та нали затова и той преди години замина далече от майка и баща, от близки и роднини, от приятели.
Стомаха му се обади и тези бисквитки по чужди рецепти не му помогнаха. Де да имаше сега една хубава червена ябълка от майчината градина! И крушите не бяха лоши, но голямата ябълка пред къщата му беше любима. Дано не са я отсекли. Беше чул и знаеше, че изсичат горите в Странджа. Дано само там е така си мислеше и се чудеше на чувството си за хумор. Българинът е търпелив, но чак пък дотам, че да позволи пред цял свят шепа хора да се гаврят с честта и достойнството му, а и с децата му. Това го нямаше никъде. Беше обиколил целия свят и такова овчедушие, като на Българите никъде не беше срещал.
Майка му го посрещна на прага и заплака от радост. Попита за сестра си и за баща си, но не получи отговор. Светла беше доста своенравна и поддържаха телефонна връзка, но за себе си тя никога не говореше. А баща му....къде ли беше баща му?!
-Гладен ли си, сине? -попита го майка му и започна да трупа по масата всякакви вкусотии и все нейно производство. И тя като него не обичаше полуфабрикати, готови колбаси и всичко фабрично. На частните фирми хич не вярваше и с право.Милен усещаше, че нещо става, че майка му крие нещо и апетита му изчезна.Справи се само с един компот от ягоди,от тези ягоди зад къщата, които му бяха любимите.
-Моля те мамо, кажи ми какво става, какво криеш?
-Нищо, сине. Ако питаш за баща си , остави. Той просто замина с леля ти Петра,онази дето живее в другия край на града, която ми беше приятелка и ти носеше бонбонки, когато беше малък. Не ме питай повече за тях. И аз не ги знам къде са , а и не ме интересуват. А сестра ти не ти ли каза по телефона? Тя живее със сина на убиеца на дядо ти. Там на село. Да я оплачеш жива. Като омагьосана е. Оня хубостник Пешо я бие и тормози. Не са подписали, ама стои при него и го гледа само в очите. Слугува му, като робиня. Не е онова Светле дето си го знаеш, сине, не е! Очите на майка му се вторачиха в него и сякаш го молеха да я зарадва поне той с хубава новина. Милен нямаше право да и причинява повече болка. Не поиска да и разкаже колко трудно му беше там далече в чужбина съвсем сам и как Българите там са готови да се избият от злоба и завист помежду си. По свирепи са там отколкото тук в България. Разказа и само за приятелката си Биляна, която като него е там за по добра работа и по добър живот.
Излъга , че си имат собствено жилище с нея и че са сгодени. Ръцете на майка
му се разтрепериха и той разбра, че не му вярва. Нито думичка не му повярва. Тя го
познаваше най добре. Дожаля му, но не заплака.Нали е мъж, трябваше да се държи като глава на семейството ...вече.
-Добре, мамо, кажи ми честно искаш ли да остана тук? Или...или искаш ли с мен да дойдеш в чужбина?
Майка му стана , отиде до прозореца, загледа се в ябълката пред къщата.
Милен забеляза колко е остаряла и се е смалила.Обичаше я много и нямаше да понесе загубата и лесно. Не, няма да ходи никъде си каза, но се сети, че няма какво да работи в този малък град. Че и нейната пенсия не стигаше за нищо при тези условия на живот в България. "Утрото е по мъдро от вечерта" - си каза Милен и и не усети как е заспал облечен.
Събуди се много щастлив. Чувстваше се на седмото небе. Знаеше какво да прави и беше сигурен в решението си. Обади се по телефона на Светла и се разбраха тя да идва от време навреме да наглежда къщата. Нейният Пешо дори не я пусна да дойде да се види с брат си. Животът си е нейн и Милен съзнаваше, че не трябва да и се бърка, не можеше да я накара да го изостави. Нямаше това право. За два дни опаковаха с майка си багажа. Тя си имаше международен паспорт, беше си го извадила заради него да му ходи на гости. Доста време и сили му костваше да я придума да тръгне с него и накрая Рая се реши. Милен нямаше да позволи майка му да остане сама, да умре сама в тази голяма, празна къща. В тази къща, където го е родила и отгледала. Изплаши се, когато видя пълна дамска чанта с лекарства. Той и пращаше пари, помагаше и, а тя ги даваше за лекарства. Не е гладувала, имаше какво да яде, но просто нямаше апетит.
Рая наистина не изглеждаше добре. Добре че и той се реши да си дойде навреме.
Сега Милен беше щастлив. Майка му беше до него. Беше си сложила главата на рамото му и тялото и леко потрепваше. Навярно нещо сънуваше. Летяха горе високо в облаците. Нищо не се виждаше, беше нощ. Милен се надяваше да направи майка се щастлива на стари години. Не искаше да си спомня за баща си. Знаеше, че там при него в чуждата страна майка му ще бъде по спокойна, ще се закрепи и здравословно. Биляна е добро момиче и ще я приеме. Ще си вземат по голяма квартира. Всичко щеше да е много по добре. Надяваше се. Докъде стигнахме да се надяваме на по дъбор живот в чужбина си мислеше Милен. Бръкна в джоба на якето си за дъвка. Обичаше да дъвчи, когато пътува. Нещо се търкулна в краката му. Беше ябълка, една голяма червена ябълка от дървото пред къщата. Явно майка му я беше сложила в джоба на якето. Стана му милно и жално. Целуна спящата си майка и си обеща там горе сред облаците и звездите никога да не се разделя с нея. Вече да. Твърдо беше го решил. По стъклата на прозореца на самолета се стичаха капки. Навярно вън валеше. Валеше и в душата му-тих дъжд. Тези капки му приличаха на сълзите на майка му. Закле се:
-Мама никога вече няма да плаче!

КОЛЕДЕН ПОДАРЪК

Мая си поглеждаше часовника и нервно барабанеше с пръсти по бюрото.Чудеше се на музикалния си талант и се усмихваше.Но една мисъл не и излизаше от главата.Този нейният Зари, къде ли е?Защо не идва да я вземе от работа?Бяха се уговорили, но...! Хвана я яд и на песента, и на бюрото, че и на пръстите и.Стана права и се заразхожда из офиса.Беше се подготвила с подаръци и разни там вкусотии, ноЗари не идваше!
Навън снегът продължаваше да вали.Борчето пред входа на сградата , в която работеше беше цялото бяло.Сякаш огромен бял калпак го беше похлупил.Колко е красива природата си мислеше Мая и гледаше през прозореца забързаните хора по улицата.Чудеше се на това несъответствие между двете неща -хора и природа.Такава хармония и красота в природата, а при хората не е така.Защо?Питаше се и не намираше отговор.В стаята беше тихо и спокойно, нищо не издаваше, че утре е Коледа.Нямаше работа днес, но се разбраха със Зари тя да го чака тук в службата и.Зимният пейзаж я радваше и изпълваше сърцето и с надежда, за любов, за светло бъдеще. Но това си беше природа, само природа, а хората, държавата бяха нещо друго.Мая не можеше да се бори с всичко това , което ставаше в тази страна, затова се и премести на работа в частния сектор.Надяваше се така да смекчи някои неща в живота си, поне малко.Беше убедена , че рано или късно дори училищата -всичките, ще станат частни.Знаеше, че от там идваше злобата на всички родители срещу учителите.Трябваше да се бръкнат в джоба да плащат дори основното образование на своите глезльовци.Знаеше го, нали доскоро беше учителка, а е и родител.Детето и слава Богу излезна човек и си пое пътя.Не можеше да остане в България.Някои го тълкуваха, като предателство и Мая също.Но Дидко така реши и го стори, а тя имаше само едно дете и то беше всичко в живота и.Сега е много добре.Има си семейство, дом, работа и много добри доходи там в чуждата страна.Какъв парадокс! Така излиза, че Дидко си няма Родина!Но така е, когато България е мащеха за своите чеда за сметка на чуждицата.Тази чуждица, която се е настанила тук и няма излизане.Мая се ощипа по бузката и се скастри на глас:
-Стегни се момиче! Една птичка пролет не прави!
Беше щастлива все пак, много щастлива.Свестните хора я обичаха.Намираха се и лоши и то доста, но прословута е българската злоба и завист.Това и на децата беше ясно.Погледна през прозореца, но не виждаше колата на Зари.Снегът беше спрял да вали.Слънчевите лъчи се опитваха да пробият път между облаците и разпръскваха светлина върху падналия сняг, който искреше! Толкова красиво беше сякаш бенгалски огън блестеше! На този бял фон всичко изглеждаше ,като във приказка.Сети се, че трябва да купи бенгалски огън за Нова Година.Тогава се надяваше синът и да си дойде за два три дни.Надяваше се!
Вратата се отвори и Мая се сепна:
-Майче, как си? Стига работи!Извънреден труд, безплатен ли раздаваш?-прозвуча гласът на шефа и.
-Добре съм, карам я някак си!
-Къде ще празнуваш Коледа?
-Чакам един приятел.Цял живот чакам красивото и доброто да залее живота ми, но все не се получава!
-Ще се получи!Тогава и там дето най не си очаквала.Ела в кабинета ми, ако обичаш!Искам да ти предам нещо.
Мая се зачуди какво пък толкова има да и предава и то точно днес в навечерието на Коледа.Той никога не е показвал по специално отношение към нея.Взе телефона си с нея, с надеждата Зари да се обади и се запъти към кабинета на шефа си. Изненадата наистина беше голяма, една плюшена бяла мечка, голяма! И подаръка беше от непознат човек, приятел на шефа и, който искаше Мая да напусне тази работа и да се съгласи да работи при него.Заплатата щеше да е по голяма, но условията по тежки. На път, постоянно на път.Ще можеше по често да вижда сина си, да му ходи на гости.Мая се двоумеше и поиска дни за размисъл.Разбира се, че и дадоха няколко дена -до Нова Година. И все пак кафето на шефа и се стори горчиво.Тук имаше нещо гнило.Усещаше го с всичките фибри по тялото си, но не искаше да си разваля празника.
Най после Зари се обади.Беше нервен и направо и нареждаше.Не го знаеше такъв.
-Слизай бързо долу! Отвориха ми се куп работи за вършене и милион неприятности.
-Точно днес?!
-Да, точно днес! Никой не ме пита. Дядо Боже така е решил, а може би Дяволът.
Мая вече тичаше надолу по стъпалата.Зари я чакаше в колата забил нос в куп папки и документи.
-Е, какво, ще има ли Коледа? -попита го Мая с треперещ глас и усещаше , че няма да има отговор, поне този който тя искаше.
-Да , миличка, ще има, но за малко.
-Как за малко?Не те разбирам!
-Ами така.Не съм сам.Диана си дойде от Италия.Довела е и детето и няма как, трябва да съм с тях.
-Но защо, нали се разведохте? Всичко приключи, делата свършиха. Нали не искаше да я виждаш повече?
-Това не е твоя работа. Аз имам дете, както и ти.
-Аз също имам дете и бивш съпруг, но не си правя семейните празници с тях. Понякога, много рядко само синът ми си идва, но най вече за Нова Година.
-Замълчи моля те, не злобей! Не разбираш, друг човек си , имам изгода от това.Диана ще си замине след Нова година с детето , но ще ми остави доста парички и ....подписа си.Този подпис, който толкова го чаках.Знаеш, че ги искам тези имоти, тези пари.Сега е съгласна.Намерила е някакъв богаташ в чужбина и тези дребни за нея пари не я интересуват вече.
-Ааа, такава ли била работата!Ясно!
На Мая и се доплака, но преглътна болката и сълзите.Той дори не я погледна в очите, а се ровеше из документите и папките си.Ръцете му трепереха.Беше като луд.
-Съзнаваш ли какво вършиш?Разбираш ли, че ме губиш?-попита го Мая съвсем спокойно вече.
-Стига глупости, Мая! Стискай зъби и палци, след Нова Година с тебе ще си бъдем пак заедно.Може и да направим едно пътешествие, е, не сватбено.Старички сме за такова, знаеш моите възгледи по този въпрос.
На Мая не и се вярваше.Това не е нейният Зари, или просто е бил голям артист.Накани се да слезе от колата, но Зари я спря и реши да я закара до дома и.
Там всичко ухаеше на бор и цветя.Много цветя от приятели, подарени за рождения и ден ,само преди два дни. Но тя беше тъжна.Сама. Пусна си класическа музика, която определено я отпускаше.Чудеше се на магията на тази силна музика.Чудеше се, как младите харесват другия вид музика...крясъци, рапиране и ориенталщина.Нещо напираше в гърдите и.Стягаше я.Искаше да заплаче, но не можеше.Изведнъж нещо се отпусна в нея,започна да вика и крещи.Надвикваше се с музиката.Някакви неопределени, неразбираеми срички, само едно-"Не!" се разбираше.Виковете преминаха в силен плач.Порой сълзи обливаха бледото и лице.Гримът и се беше размазал, лицето подпухнало.Самата тя се изплаши след като се погледна в огледалото.Беше силна, много силна жена, но всичко си имаше граници.Господ ли не беше с нея или дяволът прекалено я обичаше?
На вратата се почука.Мая се зачуди да не би звънецът да се е повредил.
Беше много разстроена, че да мисли и разсъждава и затова направо отвори.
Пред нея в цялото си величие стоеше мъжът , който и подари бялата плюшена мечка.
-Приемаш ли гости?-попита плахо мъжът и и подаде една голяма кутия.
-Разбира се! Ние имаме с вас да решаваме един важен въпрос,но сега ли?
-Не сега! Сега друг въпрос ще решим, ако не възразяваш?
Толкова уверено звучеше гласът му, че Мая се изплаши.Покани господина в хола и отвори голямата кутия.Изненадата беше много голяма, а мечката този път малка-мече, едно сладко, бяло, плюшено мече.Явно това беше мечето на голямата мечка, която мъжът и подари в кабинета на шефа и.
-Благодаря, но не трябваше!Какви са тези символични подаръци?- попита Мая и не скри радостта и вълнението си от вниманието , което и отделяше този непознат за нея човек.
-За тебе, мила, за Коледа! Коледен подарък! Харесваш ми, нима не го разбра?Умна жена си, чиста , искрена, което рядко се среща в днешно време.
Мая леко се усмихна, извини се и отиде в другата стая да оправи външния си вид.Чак сега се сети в какъв вид посрещна човека.Постави в ьгъла на хола малкото мече до голямата мечка и не скри радостта си от подаръците изписана с най красивата усмивка, която подари на този непознат човек.Мъжът изглеждаше щастлив и доволен.Не се чувстваше неудобно, явно много добре е бил запознат с обстоятелствата, с личния и живот.Но кой и откъде му е разправял за нея? Шефът и не знаеше всичко за нея или поне тя така си мислеше.
Смрачаваше се! Двамата седяха на масата и държаха ръцете си.Гледаха се право в очите и се наслаждаваха на красотата на празника в душите си.На масата имаше всичко.Виното в чашата искреше и беше в тон с червилото, което Мая си беше сложила специално за госта.Беше красива и прелестна!Сияеше! Всичко беше като в приказка, като в сладък сън, толкова хубаво, че Мая не вярваше да е истина.Но беше истина, красива истина!Слави не беше сън!Седеше до нея, целуваше я ненаситно, навсякъде.Тя се чудеше на себе си как се стигна дотам, но се остави на чувствата, които напираха с все сила.Жадна беше за любов, внимание и уважение.Сега ги имаше и то от непознат човек.Не съвсем, защото все пак шефът и го познаваше, а той не се познаваше с какви да е.Коледната нощ настъпваше с цялата си прелест за Мая.Това беше най големия подърък, който и направи Дядо Господ.Така си мислеше Мая и беше вече забравила за Зари, който не се сети да и позвъни по телефона. И по добре.Двамата със Слави бяха толкова щастливи! Преместиха се в спалнята и там продължиха да се радват на щастието, което Господ им подари тази нощ -красива, снежна нощ,но топла.Изгаряща две влюбени сърца, помитаща всичко лошо и пошло от миналото.
"Ой, Коледо, мой Коледо....." се чуваха песните на малките коледарчета.Децата от квартала явно бяха решила да изненадат живущите в него.Мая побърза да им отвори.Загърната в халата си и с най цветущата усмивка ги посрещна.Дари ги с орехи ,сушени плодове, пуканки и всичко каквото имаше.За някои имаше и дребни подаръци, сувенири.Днес беше решила да си поспи цял ден.Щастлива и доволна се отпусна на леглото унесена в мечтите си. Те бяха се превърнали в действителност, реалност,една красива реалност.Не я беше забравило и детето и. Дидко и честити по телефона и обеща със сигурност да бъдат заедно на Нова Година.Слави я обичаше, искаше да работи при него, да е до него, с него на път. Дълго време е чакал раздялата и със Зари. Знаел е какъв човек е Зари и какви ги върши. Най после щастието я посети. Цял живот чакаше този момент във всичко да и провърви.Надяваше се да не е само един кратък период от живота и. Мая нямаше право на опити, експерименти, на пробни периоди. Достатъчно беше теглила. Беше на възраст и трябваше да се радва на съдбата, а съдбата беше благосклонна към нея, направи я щастлива, малко късничко, но истински щастлива!

КОЛЕДЕН СЪН

Вън продължаваше да вали и засипваше пътя, който минаваше покрай реката.Тя беше замръзнала и деца се пързаляха по леда,който с нищо не издаваше, че може да се пропука.Свилена очакваше гости за Новогодишните празници.Гледаше през прозореца и се наслаждаваше на тази красива зимна картина-приказка .Самата тя беше една красива приказка от приказките, но неизвестно защо нещо не се вместваше в този свят.Имаше доста хора ,които я разбираха, но точно там, където очакваше разбиране го нямаше.Иначе кой не би я харесал както казваше леля и.Красива е като артистка, естествено красива.Трябваше да се надява на късмет,защото явно там, където Господ дава красота и ум Дяволът взима повече.Гостите трябваше да дойдат привечер и всичко обещаваше една весела Коледа.Майка и беше в чужбина и не беше я виждала от миналата зима.Нямаше да може да си дойде.Сестра и си имаше свой живот, много по различен.Свилена нямаше вина , че е по красивата, както и Рени нямаше вина,че на Свилена нещата в живота просто не вървяха.Рени от раз се влюби, омъжи се, остана в големия град при съпруга си.Добра свекърва,голямо и хубаво жилище.Вече си има и едно сладко малко момченце.Там цялото им семейство си имаха много успешен бизнес.Нали и майка и благодарение на тях се уреди на работа в чужбина.Чуваха се често и отзарана бе говорила с нея.За кой ли път майка и я канеше да дойде там при нея, но Свилена не искаше.Имаше си в България работа , която обичаше.Селото е голямо, природата красива,приятели малко, но ги има.За баща си не искаше да мисли.Помнеше как като малко я тормозеше, биеше...Заключваше я в стаята,когато не слушаше и получаваше в училище по ниски оценки от шестица.Но вече го няма между живите, така че само една скрита болка и остана в сърцето.Споменът си е спомен , много боли ,когато е лош и е за близък човек.Свилена знаеше, че на мъртвите всичко се прощава.
Така както си гледаше през прозореца и разсъждаваше забеляза, че едно от децата на пързалката посегна да бие друго по малко и по слабичко.Свилена помисли, че ще спрат, но неееее.....!
Боят стана още по жесток и интересно защо едното дете не се отбраняваше.Другото, по едрото дете блъскаше , риташе ,извиваше ръцете на по слабичкото.Това не беше детска работа си каза Свилена и не издържа.Наметна палтото си и излезна от къщата.Тичаше с все сила към реката-пързалката, където боят продължаваше.Когато пристигна там видя кръв, много кръв по снега и битото в несвяст дете.Навярно имаше и счупена ръка.Децата пищяха и започнаха да и разказват, но тя нищо и никой не чуваше.Помогнаха и да качи детето в личния си автомобил.
Там в поликлиниката беше ад, същински ад.Никой не и обръщаше внимание, а и родителите на детето не идваха.Трябваше другите деца да са ги известили за случилото се.Свилена тичаше,като обезумяла по коридорите на поликлиниката и търсеше свободни лекари.Всички кабинети бяха пълни, не знаеше, че в града са толкова зле нещата.В селото не работиха през тези празнични дни и тя се надяваше в града да помогнат на детето.Затова и не извика бърза помощ .Знаеше, че няма да дойдат навреме.Свилена вече забрави за Бъдни вечер.Беше оставила детето в колата и сълзи напираха в очите и.Доброто и сърце се пръскаше.Щом за децата не се мисли в тази страна, какво останало за възрастните.Тъжно, много тъжно и страшно за нейната България.Огорчена, обидена, изплашена Свилена излезе от поликлиниката и тръгна към входа на болницата.Там имаше само дежурни лекари и лежащо болни, но някаква сила я тласкаше натам.Пред входа беше спряла линейка и от нея излезна млад мъж в бяла престилка, навярно лекар.
-Внимавай, момиче!Ще се убиеш!
Свилена се усети чак когато се намери в ръцете му.Явно бяха се сблъскали.Започна да се извинява, а той се смееше.
-Какво се е случило?
-Ами такова...едно дете е в колата ми, много е зле!
-Така ли? И какво му е на това дете?
-Елате го вижте!
Свилена се зачуди на смелостта и нахалството си.Това не беше тя, не беше в стила и, но заради детето вече не мислеше какви ги върши.Засипа с куп приказки лекаря, който само примигваше и смехът му беше секнал.Отидоха заедно до колата и за нула време детето вече беше в спешно отделение.Свилена се страхуваше за живота на детето, избягваше да го поглежда, а и лекарят се беше притеснил.Нещо твърде нехарактерно за лекари,медицински сестри,за медицинския персонал.Свилена знаеше, че лекарите не се поддаваха на чувства, съжаление,емоции и сантименталности.Това го разбра още тогава,когато баща и почина в болницата.И сега не се надяваше много, но този лекар явно и беше изпратен от Дядо Коледа.Зае се с детето и я успокои, че е живо с тежки травми от удари по главата,но ще живее.Чак сега Свилена се сети,че побойника беше със зимни кънки на краката си.Ужас се изписа на лицето и! Притесняваше се, че и родителите на детето все още ги нямаше.Не можеше да остави детето самичко тук в отделението.Седна на пейката в коридора и зачака.Беше забравила, че след няколко часа е Бъдни вечер.Не чуваше, не виждаше включения телевизор в коридора.Смрачаваше се.Обади се по телефона на приятелите си, с които щеше да празнува Коледа.Не можеше да остави детето, не можеше!Чудеше се какви са тези родители.Детето все още не беше в съзнание.Единственото , което разбра от децата е, че детето се казваше Данчо.
-Къде е Данчо?
Свилена се извърна настрани и видя до себе си една стара жена, която плачеше и не беше на себе си.Навярно това беше негова близка или баба.Опита се да я поуспокои,като и разказа случая и я заведе при лекаря.
Оставаха няколко часа до полунощ.Като че ли нищо не се бе променило.Свилена пак гледаше през прозорца и се радваше на снега, който продължаваше да вали.Беше тиха, бяла нощ!Снегът навяваше тъга , но и задоволство.Тя беше спасила човешки живот.При това на дете-сираче.Още като малък Данчо е загубил родителите си в тежка катастрофа.Бил е на задната седалка и е оцелял по чудо.Отгледала го е баба му.Съдба!
Отнякъде се чуваха викове и песни.Хората празнуваха.Свилена не можеше да пее, но когато е самичка си го позволяваше.Запали свещица и запя любимата си песен-
"Дядо Господи прости ме моля ти се от душа
С ум и радост надари ме да не мога да греша...."
Не чувстваше глад.Изяде няколко плодчета и си легна.Коледа беше дошла, а с нея и добрата фея, на която Свилена толкова много разчиташе.Беше силна, много силна.Дори в самотната нощ тя не беше сама.С нея беше усмивката на едно невинно дете.Дете , чийто живот тя бе спасила.В ръката си стискаше зарчето , което Данчо и беше подарил за спомен.Хвърли го и ......шестица!Беше си пожелала Данчо да се възстанови и да и дойде на гости.Унесе се в сладък сън.Винаги си е мечтала да си има братче.Точно такова,като Данчо.Усмихна се и заспа.
Една голяма коледна звезда надничаше през прозореца и обливаше със светлина заспалото, красиво лице на Свилена.Даряваше и мир и спокойствие, любов,красота.....не само в съня!

http://koleda.my.contact.bg/

ВЯРНА

Валеше, като из ведро! Траяна гледаше през прозореца и си мислеше къде ли е той? Тази мисъл не и даваше покой откакто усети, че нещо в отношенията и с Боби куца. Сълзите напираха, но се сдържаше. Не можеше да си обясни как така изведнъж всичко градено досега може да рухне за броени дни и часове?! Нали бяха щастливи, обичаха се? Кълнеше и се във вярност. Има две прекрасни деца, добра работа, уютен дом...всичко нужно , за да бъде човек щастлив! Телефонът мълчеше, а душата и плачеше. Сърцето и се късаше при спомена, когато видя Боби в колата с онази не много млада, но красива жена. Личеше и че беше богата, поддържана дама. И досега Траяна не посмя да сподели с Боби чувствата , които я вълнуват след този случай. Той не пожела да и даде никакви обяснения. Позната била и толкоз.Така никога не беше се държал с нея. Избягваше да я гледа право в очите и все беше зает. Децата си дори не е виждал повече от седмица. Боби беше влюбен. До това заключение стигна Траяна, но това не оправяше нещата. Какво ли трябваше да стане, за да се възвърне предишната атмосфера в дома? Питаше се Траяна , но нямаше отговор. Боби се беше затворил в себе си. През малкото време прекарано в къщи или спеше, или се преобличаше и пак излизаше. Дори не се хранеше редовно въпреки, че тя беше много добра домакиня. В къщи винаги имаше сготвено и то от най любимите му ястия.
Дъждът не спираше, а на Траяна не и стана по леко от това, че тази вечер щяха да имат гости и Боби нямаше как да не се прибере навреме. Дори му се обади по телефона да го предупреди да не закъснява и да купи бяло вино. Децата бяха с дядо си на вилата и в къщи беше тихо. Дразнеше я дори Шопен! Не можеше да слуша тази романтична музика, не вярваше вече в любовта. Не можеше да се отпусне, не можеше да бъде същата. Как ли щеше да се държи тази вечер? Ами ако хората забележат тази студенина между нея и Боби? Беше се приготвила и всеки момент очакваше гостите -едно приятелско семейство, с което всяко лято летуваха по Черноморието.
-Янче, страхотен дъжд! От колата до тук се измокрихме!
Траяна подаде чехли на Силвия и се засмя, но толкова неестествено, че приятелката и се намуси.
-Ясно, миличка! Боби пак ще закъснее, нали?
-Не, няма! Обеща ми, че ще се прибере навреме.
-Не става така, Янче! Сподели! Може и да ти олекне.
Но Траяна мълчеше и се инатеше. Само дълбоките и кафяви очи бяха влажни, много влажни и издаваха една голяма болка. Болка стаена вътре дълбоко в душата. Болка , която никой освен той-Боби можеше да убие.
-Няма нищо, Силве! Много работа, това е .
Трябваше да изчакат още малко Боби. Силвия пожела тя да му се обади, но Траяна не и позволи. Нямаше смисъл. Боби и беше обещал, че ще се прибере навреме.
-Мъжки обещания! -троснато каза Силвия.
Боби закъсня, но дойде. Целият беше мокър, а е пътувал с кола! Траяна не посмя да го попита, но Силвия нали си е по устата го закачи -
-Закъснял, хубав, млад мъж, а вън вали дъжд?!
Боби леко се усмиха и нищо не отговори. Настаниха се в гостната и започнаха разговор за децата.
Времето летеше неусетно, наближаваше полунощ. Боби беше много неспокоен и Траяна усещаше, че нещо става. Търсеха го постоянно по телефона и след последния разговор, който проведе затворен сам в кухнята извика Траяна и направо и каза, че заминава за Стокхолм. Траяна не успя две думи да каже, успя само да види как за няма и пет минути Боби си приготви дрехите и буквално изхвърча от апартамента. За гостите имаше само едно-
-Съжалявам, но трябва да пътувам по задачи. Извикаха ме. Продължавайте с купона и пийте още по едно за мое здраве.
Траяна излезна на терасата. Дъждът беше спрял. Видя колата -същата онази скъпа кола и същата онази красива жена. Жената обикаляше колата и нервничеше.
-Нее, какво става, Господи?! -изплака Траяна и Силвия дохвърча без време при нея.
Траяна не плачеше само, тя викаше, крещеше, молеше Господ. Молеше всичко живо около себе си за пощада на чувствата и любовта и. Силвия не издържа и и се скара-
-Спри, Янче! Остави го. Тази е важна птица, не видя ли? Ще и изхарчи парите и сам ще я остави. Нима не помниш, когато се събрахте с Боби как той те разпитваше за военния чин на баща ти и вилите му?
Силвия не можеше да остави Траяна сама. Беше и истинска приятелка, обичаше я, като родна сестра. Не , нямаше да я остави сама, не и тази нощ! Съпругът и се прибра с колата, а те двете прегърнати заспаха на канапето.
Сутринта сякаш нищо не беше се случило. Изпиха по едно кафе и бяха решили след няколко часа да идат да приберат децата от вилата на баща и, но той ги изпревари. Беше вече пред вратата и водеше двете красиви момиченца. Беше много разстроен. Не поиска да влезне, смутолеви нещо и си тръгна. Беше с голямата си кола и Траяна разбра, че ще пътува извън града.
Децата и я разведриха малко. Силвия разказа някакви смехории за дебелата си комшийка, която заседнала в асансьора. Ядоха плодове и фъстъци, пиха сок и играха на шах. По някое време Силвия си тръгна. Траяна прегърна дечицата си и четейки любимата им приказка заспа с тях.
Гръмотевица събуди Траяна. Небето се раздираше, а вън бушуваше буря. Беше два часа след полунощ. Изплаши се, но видя децата до себе си и се поуспокои.
Звънеше се! Не, това не беше гръмотевица. Някой звънеше на входната врата.
-Кой е? -плахо попита Траяна.
-Аз съм баща ти. Отвори!
При вида на баща си Траяна едва не припадна. Беше раздърпан, изкалян и блед!
-Свърши се , Янче! Не можеше повече да се чака. Не ме съди. Защитих честта на семейството, името си. Парите той си ги отнесе там в гроба.
-Какво си направил, татко?
-Убих го! Твоят Боби...Край с него!
Беше се намесил в една мръсна работа, която излагаше мене, името ми, семейството ни.Опетни и брака ти.
-Онази жена, тя ли е виновна?
-Тя е агент, мойто момиче! И твоят хапльо нагълта въдицата. Рискува своя живот и име. Боби трябваше да бъде спрян. Той забрави за теб, за децата, за семейството си. Забрави доброто, което е видял от мене. Винаги съм му помагал и го обичах , като роден син. Той ме предаде, предаде и теб, и децата си. Предаде България!
Траяна беше онемяла. Стоеше, като препарирана и само едно-
-Ами сега , татко, какво ще правим?
-Ще ида и ще се предам! Аз съм все още генерал, дори и в пенсия. Ще разкажа всичко от край докрай.
Няма да спестя нищо. Дори няма да си взема адвокат. Не ми трябва. Боби си го получи това , което търсеше цял живот. И тебе, дъще, те е лъгал и мене. Използвал е парите, властта и връзките ни. Но....стигна твърде далеч!
Валеше, като из ведро! Траяна гледаше през прозореца и си мислеше къде ли е той? В рая или в ада? Дъщеричките и бяха станали големи момичета. И двете приличаха на нея. Беше доволна от децата си. Беше благодарна на баща си и редовно му ходеше на свиждане. Дъждът не спря, не спря и мисълта и за Боби, но сълзите......тях ги нямаше. Не можеше да плаче, нямаше за какво! Беше предадена от човека, който най много обичаше след децата си. Потърси чадър, но не го намери и излезна. Тръгна без посока в дъжда. Капки дъжд лепнеха по лицето и ръцете и , пееха песента на дъжда-
Ние сме капчици дъждовни
и оставяме следи съдбовни!

С МЕРАК ЗА ЖИВОТ

Студ и мраз е сковал Земята! Навсякъде сняг, докъдето ти видят очите! Дочка газеше из преспите и проклинаше всички тези, на които плащаше данъци и такси. Тези, които трябваше да почистят снега. Снегът и стигаше до колене и повече от час и отнемаше да се придвижи до работното си място. Какво е виновен снегът? Зима е все пак -истинска. Изпотена и мокра Дочка най после пристигна в училище, а пред входа коли и то какви! От тях излизаха нейни ученици и я гледаха съжалително. Дори едно Порше щеше да я прегази точно пред централния вход. Как ли бяха стигнали тези коли до училищната сграда?Само главният път беше разчистен. Дочка беше решила за в бъдеще да се движи само по него с риск да я прегази някоя кола. Имаше няколко часа , но все разхвърляни с прозорци, дори цели портали! Мислеха за нея... Но тя не искаше да си разваля настроението още сутринта с такива мисли. Пееше си песента -нейната, само нейната и не се поддаваше на чужди "хитове". Нейната песен не беше хит, но за сметка на това беше истинска , чиста, неподправена, каквато беше самата тя. Поостаряла, но жива! И днес трябваше да си изпее песента пък, който иска да я слуша.Тя нямаше власт и сила да се налага и не искаше.Отвратена беше от начина по който цялата тази система и държавна политика се налагаше, натрапваше некадърници и подмазвачи.Днес не усети как дойде обяд и трябваше да се прибира в къщи. Беше вглъбена само в себе си, в проблемите си, а те не бяха малко. Най много я болеше за децата и -двете близначки, които имаше от втория си брак. Те бяха всичко за нея и заради тях не заспиваше до късно, заради тях продължаваше да упражнява тази неблагодарна професия. Дочка трепереше, а в училище не беше толкова студено. Слизайки по стълбите доволна, че последният и час мина без произшествия, тананикайки си -"Рипни, Калинке, да тропниме"......и в този момент на нея и рипнаха! Върху гърба и се стовариха няколко деца и я събориха. Започна едно търкаляне по стълбите, тя -старата учителка и те -децата, невинните, не толкова малки деца! Когато вече се спря на гладкото разбра, че вече не може да се движи, имаше нещо счупено, но крак ли бе или ръка лекарите трябваше да кажат. Около нея децата се смееха, нямаше им нищо. Случайно я бутнали и съборили. Деца. Всичко им е позволено и простено. Дори когато лъжат колективно. Единни във всичко, щом е срещу учителя. Извикаха Бърза Помощ и Дочка вече беше в ортопедичното. Крак и ръка счупени и сътресение на мозъка. Стара жена! -както се изрази един от родителите на децата виновни за случая. Имаше нужда от почивка, но не и в болнично заведение, не така прикована на легло. Снегът се топеше и големи парчета лед падаха от покривите на сградите. Опасно беше за минаващите. Дочка
гледаше към прозореца и усещаше как нещо в нея изстива. Близначките я навестяваха редовно, нали я обичаха, деца са и все пак.Носеха и каквото и бе нужно. Даже и се посмяха, че имала късмет.
-Радвай се, че си жива , мамо! Вие учителите вече ще загивате на работното си място, като опълченците на Шипка!
На Дочка и се плачеше, а те се смееха. Големи жени бяха станали, но някак си не приличаха на нея, нямаха нейното топло сърце, нейната чувствителна душа. Двете имаха деца и знаеха какво е чудо в Българските училища....вече! Учителят отговаря за живота на ученика в училище, а пак там не му се дават никакви права, за да го спре при необмислени негови постъпки. Винаги учителят е виновен и се прощава само на ученика. Дете било и толкоз. Както и в този случай. Тя се била движела не в края на стълбището, а по средата. И защо ли? Ами навярно там е имало място от пощръклелите в училище деца. Това родителите са странни хора. Тяхното гардже е най доброто, най умното и най възпитаното! То не лъже, не краде, не .....не учи! Ама я иди им го кажи. Дочка се тормозеше с тези мисли и затова си каза -До тук! Не искаше и да знае какво е станало с децата, които я събориха на стълбите. Познаваше ги. Не бяха много малки. Още чуваше смеха и гласовете им:
-Хайде ма ,бабо,ставай! Няма ти нищо. Върви си пий хапчетата!
Не беше чак баба. Шестдесет години не са чак толкова много. Друг е въпроса, че така са решили умните глави -министрите. Една учителка да работи до старческа възраст. Това е цяло изпитание и мъчение за горките хора.
Дочка продължаваше да гледа към прозореца. Търсеше с поглед в небето птици, поне една. Но.... нямаше! Само една белота, сняг, лед и човешки студени сърца. Дори медицинската сестра и се скара, че не си е платила таксата за лечение и престой в болницата.Тя и даде парите, а и няколко лева да се почерпи.Не можеше повече да понася тази бюрократщина. Удържаха и от заплатата здравни осигуровки, а после искат още пари! И как, и кой определя колко трябват, като такса, и колко после на място в болницата, на ръка на докторите та и на сестрите, и лелките?! Ако беше умряла къде щяха да отидат парите, които нямаше да може да си вземе като пенсия?! Тя нямаше никакви застраховки, не и и трябваха, не вярваше в тях! Много се размисли, а трябваше да почива. Отвори списанието, което близначките и бяха донесли, и се потопи в мечти, и блянове. Така и заспа. Събудиха я за поредната доза лекарства. Не понасяше храната в болницата. Похапна си от любимите си бисквити с фъстъчен крем. Беше се запасила в къщи с цяло кашонче. Нека има и за близначките, тя все така си ги наричаше.Така и беше по лесно и по отговаряше на истината. Дочка се надяваше дано някой се сети да и дойде на свиждане, но уви! Дойде само една началната учителака -Олга. Беше ходила да подава документите си за предстоящото си пенсиониране и на връщане решила да се отбие в болницата. Донесе и сок от ананас, и три ябълки.
Изнизаха се дните в болницата и тези в къщи, като маниста на броеница. Изнизаха се и паричките, които си беше посъбрала.Трябваше да се работи и то на тези години, няма как. Трябваше да се яде. Трябваше да е жива поне заради Близначките. Върна се в училище, отпочинала, освежена. Всички учители и се усмихваха. Интересното беше, че децата не и се усмихваха, а се криеха. Трудно и беше да живее в този свят на младите, да ги разбира, да понася капризите им и глезотийте. Та тя е от друг свят!
Времето беше студено и Дочка реши ,че е по добре да прочете една хубава книга. Избра си най добрата от библиотеката, нищо, че беше я чела вече.Така както се беше унесла в четене, чу звънеца. Не очакваше никой. Никакви гости! -си каза Дочка и си наложи за момент да не става да отваря, но звънецът не спираше да звъни! Какво ли не и мина през главата. Не издържа и отвори. Пред нея стоеше млад мъж с куфарче в ръце. Беше интелигентени и образован, личеше му. Приличаше и на някой, но не се сещаше точно на кого. Поздрави я на английски. Дочка се справяше с езика, но другото не можа да понесе. Криси, това беше Криси! Сърцето и лудо заби, покани детето си вътре и се разтича да търси лекарствата си. Беше опасно за нейното здраве. Такива вълнения лекарите не и препоръчваха. Криси също се изплаши и започна да съжалява, че се появи по този начин пред нея. Тя знаеше, че е жив, но не знаеше къде е. От самия него са крили адреса и. Това беше жестоко, но беше реалност. Целуваха се дълго и плакаха. Криси и разказа набързо цялата истина как е попаднал на добри хора, толкова добри, че му спасили, но и откраднали живота. Баща му го е оставил на тях, след като останал без пари. Така и умрял с бутилката в ръка. Последното име, което извикал за прошка преди да издъхне било нейното. А сега той -нейният син бил много добре. Живее и работи там в далечната страна, обичан и уважаван от чуждите хора. Има си прекрасна съпруга и едно сладко момиченце, което прилича на Дочка. Извади снимките и така се започна. Цели часове говореха, целуваха се и плакаха. Забрави да го нагости. Хубаво беше, че Криси не пушеше и не пиеше като баща си. Вън се беше стъмнило и Криси и предложи да я заведе на вечеря. Нямаше как да му откаже. Там в ресторанта дойдоха и близначките и стана наистина весело. Майката беше на върха на щастието. През лятото Криси и обеща, че ще дойде със семейството си да погустува няколко месеца.Съпругата му настоявала да види Кръстовата гора, а сега той имал само няколо дни свободни. Работата му не била лека, отговарял за цяла верига магазини. Дочка също трябваше да работи, да не се отказва. Ето как парите на Криси са помогнали да я открие тук в далечната България.
За Криси тази страна му стана любима още от слизането от самолета.Обикновените хора го гледаха сърдечно и с усмивка го поздравяваха. Дали пък не виждаха в него само властта, парите? Но едва ли!
Оставаше час до полета и на Дочка и стана много болно, че не може нищо да предложи на сина си. Подари му само една икона, осветена и наречена за него и семейството му. Той всичко си имаше, тя само го беше родила. Бяха и го отнели -тогава и то по най жесток начин!
Целунаха се, но не за последно.Тя вярваше, че ще е жива, трябва да е жива поне до лятото, когато Криси ще дойде заедно със семейството си в България. А може и да реши да остане тук. В това не вярваше, но тайничко се надяваше....
Самолетът излетя! На Дочка и стана пусто и тихо. Близначките я прегърнаха и поведоха към таксито, но на нея и липсваше една брънка, само една от плетката, която цял живот плетеше. Дано я изплете! Все още не е толкова стара, някакви си шестдесет години. Трябва да издържи. Защо не и като учител, въпреки всичко....

ДА МОЖЕШ И ДА НЕ МОЖЕШ

Беше грозен,много грозен, но не чак толкова, колкото завистлив.Завиждаше дори на жените, че са жени.Имаше и голямо самочувствие,имаше се за талант.Намираха се хора около него да му правят комплименти и той се връзваше, вярваше.Зад гърба му се смееха.И то си беше за смях.Кравата на леля Дойна мучеше по добре от него.Изработваше и разни дрънкулки ,залъгваше децата с тях ,че да му идват на гости и да им чете стиховете си, да им пее.Черпеше ги с бонбонки,разказваше им приказки и ги лъжеше, че той е автора и на песни , и на стихове, пиески играни в големи театри....Затрупваше ги с куп папки и чернови, негови творения.Деца, колко му е да му повярват.Даже и от по големите имаше такива,които му се връзваха на лъжите.Умееше да лъже, изключително умело. И не само децата.С тънкия си гласец, неприсъщ за мъж, така галеше ушите на наивните хорица, че по умните направо ги съжаляваха.Но той беше този за съжаление. Той, всестранно развитата личност. Смях в залата! Използваше парите си, връзките си, беше страшно нахален и брутален. Комшийката му го измайтапи веднъж и му каза:
-Фери, само балерина не си поискал да станеш, но аз вярвам, че и за това ставаш.
Умен беше, но не схващаше подигравката от устата на една чистачка. Продължаваше да се изявява във почти всички области на изкуството. Изкара се дори и артист. Учил актьорско майсторство една година ,но прекъснал , защото трябвало да започне да пише.Опитваше се да пише пиеси, тичаше,предлагаше ги по театрите....излагаше се.Но по гадното беше, че пречеше на другите, доколкото зависеше от него.Една нощ не можа да заспи, докато не се убеди,че може и след полунощ да твори.Да, ама какви бяха творбите му?! Отвлечени, едни такива нереални, като че ли не ги пишеше човек, ами извънземно.Затова и разказите и пиесите му, стиховете му,не се приемаха от много хора. А текстовете на песни бяха направо детски приказки.Но той не се предаваше, сам си внушаваше,че тези хорица просто не са узряли за неговото изкуство и затова....Надяваше се един ден да му издигнат паметник.Участваше в литературен кръжок, където се правеше на артист, рецитираше и то свои стихове. То си беше пеене на един тон, а не рецитиране. Това не му стигаше.Молеше се всеки ден на красивата си комшийка поне една вечер да го вземе с нея си и да го заведе на дискотека.Момичето се смееше зад гърба му и на годините му, и на желанието, да я учи да играе ,и то танци, които изобщо не се танцуват в дискотеките. Беше си внушил, че много му отиват националните костюми на ирландците.Беше се сдобил с един такъв от една служителка в театъра, която му беше нещо като неофициална съпруга. Доста често си обличаше костюма и с часове стоеше пред огледалото.Приказваше наляво и надясно, че вярва в прераждането и сега ако е просто безработен, в миналия си живот е бил поне херцог.Но, не можеше да готви, а живееше сам.Откакто майка му почина трябваше сам да си готви или да ходи по закусвални, ресторанти . Суха храна избягваше.Най много обичаше шкембе чорба и бобена. И тази вечер трябваше да си сготви нещо, но си го и помързваше.Стомахът му се обаждаше и нямаше начин да заспи гладен.
Реши да си направи омлет, но за по бързо реши да готви на газ. В този момент телефонът иззвъня и той подскочи като опарен.Очакваше да му се обадят от театъра , да одобрят една негова пиеса.Забрави че пусна газта. Започна да търси записките си на друга пиеса с надеждата и нея да му одобрят,но отсреща гласът му заяви съвсем ясно, че пиесата му не става.Не я приемат.Просто не е актуална, героите му са вяли и отпуснати. Фери остана,като попарен.Опита се да предложи другата пиеса, но безрезултатно.Денят му не беше добър.Обикновено винаги получаваше каквото иска от съдбата и то благодарение на мазния си гласец и голямото си нахалство. Светкавична мисъл премина през главата му и той се хвърли като обезумял в леглото.Там пишеше,пееше, там и рецитираше.Причината беше голямото огледало срещу леглото, вдъхновяваше се като си гледаше отсреща ликът.Започна да пише нова пиеска и реши да бъде свързана с животът на село.Там той не стъпваше, въпреки че имаше роднини и често го канеха.Беше много ядосан на това обаждане по телефона. Имаше инат, голям инат и вяра, че е нещо голямо, че ще напише някой ден роман, че ще стане много известен. Започна с текста на една своя песен, като начало. Пишеше и не усети как по лицето му се стичаха едри капки пот.Охкаше, но не напускаше леговището си.Приспа му се, не виждаше вече добре буквите, но се инатеше и не спираше да пише. Не издържа отпусна се и заспа.Така с химикалка и листове в ръка.
Телефонът звънеше, но нямаше кой да вдигне слушалката.Фери спеше.Не, той не спеше, той не дишаше.Беше се задушил с газ, така го и вписаха в смъртния му акт. Само леля Дойна понесе зле смъртта му.Навсякъде приказваше, че Фери е умрял геройски, като един истински талант, с химикалка и листове в ръка, задушен от газта.Гладен, измъчен, непризнат гений.Беше твърде неграмотна горката, за да направи нещо по въпроса с неговите творения. Беше си харесала само една негова песничка и си я припяваше, когато чистеше на адвокатите канторите:
"Мила моя жено, винце ми налей,
червено да е то от туй нашето,
лозе на баира, горе на Чеира...."
Всички си разотидоха, гробището опустя, а леля Дойна запя с все сила. Като че ли се надяваше да събуди мъртвеца .Това беше неговата песен, нямаше как той да не я чуе.Леля Дойна пееше и плачеше, хвърли се на гроба му и с пресипнал глас изхлипа:
-Фери, за мене два реда не написа, а аз толкова те обичах!

РИЖКО

Наричахме го Рижко, но не само заради цвета му, не само затова, че много обичаше моркови и да се препича на слънцето. Просто си беше едно слънчево, умно зайче!
И днес го оставихме, като друг път да си хруска зелката и моркова на двора ограден от своите приятелки кокошките.С петелът не се разбираше, той все посягаше на любимото му ядене. И защо го правеше, след като си имаше жито и царевица? На Рижко му беше ясно , че петелът просто се бореше за надмощие. Правеше го заради най младата бяла ярка. На Рижко пък тая хич не му се нравеше , беше една такава надута, наперена и като че ли нарочно се въртеше все около петела. Леля Гица много и се радваше, защото се отличаваше от другите ярки и кокошки. Само Шаро не го интересуваше нищо, затова той беше любимецът на Рижко. Харесваше го и все около него се въртеше.
Надявахме се за краткото време, за което го оставихме да си хрупка зелката и моркова да не неправи пак някоя пакост. Знаехме , че противно на другите зайци, Рижко изобщо не беше страхлив. Ние бяхме спокойни за Рижко, но знае ли човек какви мисли се въртят в една заешка глава.Той си знае, че все пак е заек и се гордееше с оранжевите петна по гръбчето си. Страхотно зайче, направо си е уникат! Но кой е допускал , че у него има толкова много мозък.
Когато се върнахме маркучът, с който поливахме беше преместен до коритцето с раззсад зеле. Водата , която я бяхме наляли на кокошките просто я нямаше, а съдовете бяха обърнати с дъното нагоре! Само паничката на Шаро с вода и храна беше непокътната. Но не беше само това. Как беше успял да стане по рижав, направо червен и то целия! Беше съборил дървеното чукало за пипер, което си стоеше пред входа на къщата и колкото червен пипер имаше той беше пръснат по земята. А той красавецът -червен, оранжев, бял бягаше по двора, като пощурял! Дори Шаро беше възмутен и скимтеше до къщичката си, а и от страх , че можеше да си помислим ,че той е виновникът за всичко това.
Бяхме твърдо решили, че ще сложим край на всичките дивотии на Рижко. Отдавно се канихме да го сторим, но чакахме рожденния ден на Панчо.Сега вече нямаше оттърване и без това ни беше останал само той от десетината зайци, които имахме. Панчо плачеше, защото знаеше, че заради него ще колим Рижко, но е умно дете и разбра, че това все пак си е един заек.
На следващият ден Рижко вече беше в тавата, а Панчо в кревата. Не покани деца за рожденния си ден на печен заек.Беше сърдит на всички.
Цял ден не хапна нищо от печения заек, а и животните навън , като че ли бяха умрели. Шаро не излезе от къщичката си през целия ден, кокошките с петела бяха се укротили. Никакъв шум! Пуст беше целият двор до вечерта, когато изведнъж се изви силен вятър и заваля пороен дъжд.
Светкавици и гръмотевици раздираха небето, а Шаро само виеше и не спираше. Цяла нощ никой от къщата не мигна дори за миг. Кошмарен ден и още по кошмарна нощ! Нямахме си представа , че един заек може да предизвика толкова много и невероятни неща. И природата плачеше за Рижко.
Стана ни болно и само след няколко дни купихме три зайчета на Панчо. Пак на петна шаренки, но не бяха като Рижко! Те бяха едни такива кротки, със страхливи очички. А ние възрастните разбрахме , че и на нас Рижко ни липсваше. Заешка му работа!

САПУН

Тясно ми е. Смести се малко. На всичко отгоре и миришеш на едно такова сладникавокисело. Аз поне се пеня, ти и това не можеш, но нали си чуждо.То чуждото винаги е било и е на почит в тази държава. Някои казват, че не е държава и май не грешат. Преди време имаше там един, който правеше всичко на сапун и сега такива, като мене си спомнят за него с особен вид болка. За нас-сапуните е важно да миришем, но не като тебе толкова тежко. Харесват ни по миризмата, миришат и после решават дали да ни купят или не, а по късно...олеле обринах се от този да речем турски сапун. Не че от вас братя и сестри -български сапуни няма такива, които карат народа да го сърби. Хи! Точната дума -сърби. Българите винаги се намира кой да ги почеше и то така, че цели поколения да помнят.
Въртеше се малкото българско сапунче и се мъчеше да заеме прилично място на витрината до големите марки сапуни. Но не ставаше, не можеше да се мери с тях. За тях хората даваха повече пари, купуваха ги повече. Аромчо се чудеше на наивността на българите. Нима не виждаха, че само опаковката е различна, иначе всичките те са направени от еднакво фалшив материал, както се изрази един купувач преди седмица и направи голям скандал в магазина.Чак пък трайност, важното е да мирише и да се пени. Нима не е така и при хората? Не искаше да мисли, не му се отдаваше пък и нямаше смисъл, след като животът му беше толкова кратък ако имаше нещастието да бъде купен. Той предпочиташе да се мъдри на витрината и да си я кара така само за реклама. Но къде ти, кой ще го остави, нищо че грамажът му бе нищожен. Заспа поредният си дълъг и дълбок сън. Събуди го крясъка на управителката на магазина.Така и не усети как една ръка се протегна и го взе. Хвърли го в един кашон и го затрупа с куп отпадъци. Беше му изтекъл срока. Живя докрай, беше видял много и сега трябваше да лежи в кашона с боклуците затрупан, забравен...Дори буквите на опаковката му бяха поизбелели. Не усещаше миризмата си. Не беше сигурен, че може и да се пени вече. Задушаваше се в собствената си опаковка и от всичкия боклук в кашона. Колко е стоял там не помни, но
усети че е сапун, когато се видя на свобода в запенената вода. Беше щастлив. Така се стопи и остана само опаковката му да плува отгоре...

ЗДРАВЕЙТЕ, БЪЛГАРИ И ОЩЕ ПО МАЛКО БЪЛГАРИ!

Събуди се, Дякон Левски и глави сечи,
наред карай ,не прескачай, слушай как мучи
турчин рязан, ром крадлив и дръглив помак,
как днес ни язди всякой чужд дивак!
Събуди се, ако нямаш с кво,
ще ти дам мойто сечиво,
че сърце ми веч не трае
с тез чалми на криеница да играе!
Събуди се, Дяконе, стани
или просто мен при себе си вземи.

Този път пиша на прима виста и ...директно. Няма вече какво да губя,посегнаха и на децата ми така че....! Нима така не сториха и с водачите Бойко Борисов и Волен Сидеров, ами с Жельо Желев тогава...?! Нямам думи, но се налага да изложа поне една трета от истината за България, за народа ,за бъдещето на нацията ни -ако има такава. Налага се да го викна високо , не за да парадирам смелост-всички знаете ,че съм повече от смела. Налага се и не затова, за да ми олекне, защото, драги, не може да ми олекне -никога след това, което сториха с мен, със семейството ми, най вече с България. И тук отварям една скоба . Не е само при мене, с мене така, но при мене е с пълна сила още повече, че нито аз, нито децата ми сме негодници и некадърни, нито грозновати, нито простовати, нито болни. И така нека ви попитам вас, българи -Къде бяхте и какво сторихте вчера , когато турците се гавриха и то в ефир с българската нация, когато решиха и ще я създадат тази МЮСЮЛМАНСКА партия,че им е тъжно за ДПС и не е ли това нов трик? Смяна на Доган с Вежди и идване на нова по опасна -мюсюлманска партия? Някои, които следят навярно са видяли как нашите уж български родни политиции, управници та и население и то мъже, същите тези които търсят по сайтове за една нощ да си платят на някоя проститутка-"охлабват жилата", същите тези и онези уж все българи понасят това, и мълчат, като .....ки! Защо като?!?! Как го казаха само -Не само турските ни филми ще гледате ами и турски ще учат децата ви в училищата, сякаш сега не пея в часовете турско и не преподавам ромски, турски най вече фолклор. Направо ни бе подсказано - Иначе за една нощ ще ви смажем. Вярно е че могат. Имат войската, имат злобата и омразата към нас имат и подкрепата дори на Америка не само на Европа. Е тогава какво да седнем да чакаме, ядем и пием, да правим секс и да се самоизяждаме от злоба и завист помежду Си? Типично по български. Това и правим, аз поне друго не съм усетила и не само в интернета. Да продължа с другата империя, не турска ами маНгало порнографска наречена -музикална и то не само "Пайнер". Много са, то "Ара", то "Диапазон" и. т .н -все субсидирани от турците и ориента. Ами дават парите, това е и българи се продават, стават президенти на фирми и компании и изпълняват тяхните нареждания. Познайте какви са -знаете съдбата на българката Камелия на която сега арабин и е гърба. Само мангалките певици са добре -говоря за този бранш. А то май българки там почти няма. И защо само там, навсякъде са, българите слушкат и изпълняват всичко -посягат им на децата те пак оглушки -даже ги тикат. Ще кажете аз какво направих ,когато "завързаха " синът ми с оня Димитровград, Хасково, където измамиха и обраха не само материално дъщеря ми? Много направих, всичко според силите си, но те са много и един честен истински българин не ми помогна дори в интернета-напротив, даже ми се пречеше и пречи!!! Бях оставена целият август без никаква заплата и аванс, само защото им казах, че синът ми ще прави сватба, нещо повече дори тогава ме оставиха да дежуря в училището, та се налагаше да търся други начини -нормални. И тези начини им попречиха, както и сега с прословутото диференцирано, от което се бях отказала още след стачката, а са ме включили и то със смешна сума за една учителка пред пенсия при това единствената, която е ПЕВИЦА преподаваща музика-пеене в училището. Да това съм аз , но аз не спирам , не се предавам. Пак единствената не съм в синдикат, след като синдикатите ни измамиха на стачката и пак страдам, защото пак се цепя, от кого бе, драги?! От подлогите -учители, българи...ха ма че наглост! Даде се 100% права на директори и училищата им станаха бащиния. Но сиренето не е без пари, тези директори трябва да изпълняват заръките на онези горе дори и на малцинствените партии. Иначе...просто идва следващият на поста им, за директори поне мнооого желаещи. От министерството излезна заповед , с която можем да гоним с отсъствие ученик от час, но с уговорки забележете. Да не напуска района на училището и да му се намери работа де в библиотеката, де при друга колежка, която не е длъжна да го пази. Значи аз го гоня , а трябва И да го пазЯ ?! И какво следва? Следва че просто не трябва да го гоня. И тогава каква заповед е това и как да се работи с останалите деца, които са дошли да учат след като невъзпитаните пречат? Някоя учителка излага училището си и просто ще си ходи, може и да е измислено, но се стъкмяват нещата -колко му е -повечето родители си продават честта заради децата си. А в същото време училището се излага, като приютява осъждани силно казано ученички, защото те са непълнолетни все пак и има там разни ...защита на детето...! Значи за някои неща ученичката или ученикът е дете, а за други е голям и зрял дори посещават учителските ни съвети. Резил.....И всичко това, защото няма раждаемост-пак политически проблем. Ами къде сте бащи и майки, къде ?! По чужбината -печелите ? За кого след като България просто няма да я има, както е тръгнало, а българите са почти стопени. Стопени!
Разсипаха бъдещето и здравето на децата ми, моето, а тези които ме познават знаят, че нито съм луда, нито неграмотна, нито грозна, нито нацист, нито невъзпитана, нито скандална. Просто съм реална, истинска и НЕ ДВУЛИЧНА, твърда, упорита и не предавам себе си, идеите си, целите си....такива като мене трябва да бъдат унищожавани. Чуждицата знаете защо го прави, а вие повечето българите го правите от чиста злоба и завист към своего брата и сестра . После ще дойде у вас -Гаранция. Защото ... Защо пък моето дете да не е в "Пайнер", защо пък моят син не можа да влезне в Симеоново пък на тая лудата Анита и двете и деца красиви, образовани ами и на пари налитат? Я да си стоят смачкани там в Плевен на майка си в беднотията, която я мачкаме и е смачкана вече, няма за кога да се бори. Започват обаждания и анкети, списъци и дори посещения на уж репортери в моето училище чак да бъда уволнена-по времето на стачката ни бе това. Тогава ми изтриха блога - блог беге с подписка, но пак турци и туркини я организираха -Злата от Хасково и Стефан, и Веско от Асеновград. Последният и сега е направил блогове там с мои крадени постове и снимки, клипове в които ме обижда меко казано. Дори и тук в Плевен идваха тези тримата-книжките им са тук в Плевенските книжарници...ха, ха! Мангалска работа и ФУКНЯ. И къде бяха българките, които да ме защитят, да защитят Полина, която единствена не си тури силикона, която единствена не се поддаде на порно груповата сексуална ориентация в онези среди наречени поп фолк, а всъщност порнофолк!? Кой оцени в нея и в други, като нея гласа, естествената красота, интелигентност и образованост за разлика от повечето певици и то не само в попфолка?! После следва отлъчване, дори "изземане" на приятеля и, та при Анелия и съпруга и взеха. Всичко в името на това да бъде спряна дадената -по различната. Ромите мангали като Азис, Галена...са ми ясни, но защо БЪЛГАРИТЕ се съюзихте с чуждицата, защо?! Само завистта и злобата ли е причината!? Когато Полина си идваше тук Плевен по коридора всичките ми комшии изпускаха боклук, кръв, грозде в краката и -лицемерно,иронично се усмихваха и я оглеждаха -дано се освинчи в мръсотията, която дори в асансьора правеха в нейна чест, защото те НЕ се обличат като нея. Това е дребно, но много показва, много.
Както и това,че Галена -смядовската циганка роди в Плевен, а Полина -БЪЛГАРКАТА в Плевен я замерят с камъни, никакви участия и клубове. Беше. Плевенчани-българи-пфу!
http://vbox7.com/search/?vbox_q=%D0%BD% ... 0%B2%D0%BE
Те -разбиращите, те щяли да кажат коя Плевенчака е за в "Пайнер"и коя не! Божеееее каква злоба, както и на колежки с дъщери музикантки. В интернета ме трият масово хем се знае ,че всичко е лично мое творение, а всеки краде и пише книжки та дори и колеги направиха цели романи, като авторови при това художествени били..хи хи...но не за слава , а за пари. Преписал от интернета и готова-негова,нейна худож.творба. Просто им се качва заплатата след като директорът е тяхен човек. Но кой разрешава? Ето пак дупка, пролука за нарушаване на законите. Както и това, че всеки директор на училище има право да по промени заповедта за гонени на ученици И НЕ САМО ТАЗИ ЗАПОВЕД-например при нас да се пише ДОКЛАДНА. Е при това нареждане местно тогава ми стана лошо и нямаше как да повърна, но сега ще стана и ще прекъсна за малко. Гади ми се, братя, от ГЪЗОУГОДНИЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ , БЪЛГАРИТЕ ДУПЕДАВЦИ ! ГАДИ МИ СЕ! ИМА И СВЕСТНИ но те ..........МЪЛЧАТ, ТЪРПЯТ! АЗ НЕ, АЗ СЪМ ДРУГ ЧОВЕК, ОТ ДРУГО ТЕСТО ЗАМЕСЕНА. И да продължа още малко, казах една трета....Плевен и не само той беше натровен с брашно тази ранна есен и какво? Нищо. Продължават си менте стоките. Завчера купих бонбони най безобидното , а те вътре червясали -стопени-после сложени явно в хладилник замръзнали и с изтекла годност написана умишлено с мноооооого ситни буквички. Още по ситни са пък на другите стоки. Месо не смея да си купя в никакв вид освен домашно да намеря. Замразена риба никога вече не бих купила. Колбасите за мене не съществуват от години. И това са стоки в големи магазини, цели вериги, а какво да кажем за отровите и боклуците в малките закъсали квартални магазинчета?! ЧЕЗ-миналата година писах как умирах няколко пъти от тяхните системи на пускане и спиране на тока, на разрешеното лесно крадене на ток не само от тях и ромите. Как посред зима излизах на квартира и сменях инсталация, как сменях и бойлери ...бяла техника, та дори и две захранващи на компютъра. И досега не мога да накарам лицето Веселин Йорданов въпреки че уча детето на брат му да се регистрира с постоянно живеене там дето си живее с жена си и децата си -през няколко входа. Получавам му кореспонденциите и призовките и ...какво ли не и ги хвърлям неотваряни на боклука. Съдът се произнесе, че неговото не било престъпление. Затова ли ме пресреща за саморазправа и както е тръгнало май трябва да се "въоръжа". Хи...с отверка например, че е по безобидно, нали? Хайде малко ГОЛ хумор накрая, защото съм убедена ,че след този ми пост достъпът до профила ми, блога ми съвсем ще умре.
И така нека се изясни за тези, които не ме разбират тук конкретно за в този сайт.
ИЗКЛЮЧВАМ ВСИЧКИ ЗА КОИТО ЗНАМ ЧЕ СА ТУРЦИ И РОМИ. АМА ХИЧ НЕ МИ ПУКА, ЧЕ ТЕ БИЛИ ОТ НАРОДА, А НЕ ОТ УПРАВНИЦИТЕ СИ. ЗА ТЯХ ЯВНО БЪЛГАРИЯ Е МАЙКА, ЗА МЕНЕ И ДЕЦАТА МИ Е МАЩЕХА. Какво направиха като са обикновени хора, като нас тогава, какво направиха, за да не страдаме ние заради Доган-тяхният например?! На кой българин на сватбата му в Турция валяха евро банкноти от хеликоптер ? Ако изобщо биха позволили ТАМ в Турция голям тяхен политик да се сватоса с българка?!
В коя тяхна телевизия пускат български новини на български и колко бълг.народни песни учат турчетата в училищата си? Ами български политик там да има, та чак пък наша партия? СТРАХ....това не е оправдание, драги. Затова аз се оттеглям.........Изолирвам от обкръжението си всичката тая чуждица -поне тези, за които ЗНАМ! Също българките, които тук са наслагали Азис, който си показа голото дупе пред светинята Левски -паметника. Също всичко порно, и чалгарски блогове и профили. Полина няма чалга песен -нито една, а и вече не пее за радост на злобарите и завистниците, и онези ромки, и туркини в "Пайнер", и другите порно уж муз.компании. Най близо съм до това, което изложих и съм професионалист, така че нямам оборване на по горното. Колкото до моите стихове и разкази, никой не каня да ме чете насила и да ми дава оценка. Аз не съм ПРОФЕСИОНАЛИСТ ПОЕТЕСА И ПИСАТЕЛ-НИТО КРАДА, ТАКА ЧЕ ...
Плагиатите си ги знаем, то и те ще си го намерят...един ден. Един"ангел" в рокля ме заплаши тук ,че ТУК им е писнало И на модовете от мене...АЗ Я ПИТАМ -КАКВИ ги дириш в профила ми, в блога ми та освен снимки и разказ имаш мотамо копиран разказ от моя-"Една душа" ..И НЕ САМО?! С какво право говориш срещу мене от името на модератори и админи тук? Също ...-Оставете я тая секира, зарежете и профила тя е ....... и луда ме изкарват! Ботев -"Свестните у нас считат за луди"
Нещастници, злобни грозни женички, аз не съм тук за да ПРИЕМАМ СЕКС ПОРЪЧКИ, както е писал бай Стефчо от Русе, че е тук да си поеб.... русенлийки .Обажда и се тук и вечерта е с една, после с друга и .т .н и това не го прави само той. Почти всички го правят. Затова ли са тези сайтове, не като мене да си пишат кротко творбите, ами да се правят секс поръчки на момента ! Затова ли са тези менте профили със снимки на певици и артистки И си крият тяхните? Ами ако се случи един и същи мъж да си поръча
две жени, а то се окаже че е една? Хи, хи..! Резил, драги. На цялата ни оправия български тази перверзност по сайтове и разврат. Дори там. Умишлено ще млъкна за обратните мъже и жени в сайтовете , не само тук. И така, длъжна съм, когато помествам пост да гледам рекламите и на злобата змеица Глория.Това като духовна сила ли ми го пускат тук админите и то не само на мене разбира се или просто ЖЕНАТА СИ ПЛАЩА КЕФА? Жената ...и пак не българка, какъвто е и бащата на детето и помака-Фильо-сребролюбец. Не ми пречи уверявам ви и стига сте следели колко поста имам не се надбягвам
и не мога. Вижда се, че в нета съм блокирана почти навсякъде... И ЗАТОВА СЕ ПЛАЩА. Така се развличат с такива, като мене ЗЛОБАРКИТЕ-ЗМЕИЦИ И ЛЕШОЯДИТЕ.
Умните ме разбраха, сигурна съм. Разбраха ме защо съм с това недоверие в профили, данни, защо самата аз ги сменям след постоянни атаки в блога ми най вече та и на компа ми вече се отразява. Знам какво ще кажат някои скептици -Айде бе, някой точно с тебе се занимава. Ще отговоря повече от точно - За всеки влак си има пътници, така и в тази насока всеки си има врагове и преследвачи и то не само в интернета. Но при мене ми идва в повечко не само заради дъщеря ми и моята НЕАНОНИМНОСТ, а заради острия ми език. И докъде стигнахме ? Дотам пак, че трябва да съм подлога и лицемер, да мълча и ПЛУВАМ ПО ТЕЧЕНИЕТО. НЕ, НИКОГА ДОКАТО СЪМ ЖИВА! АЗ СЪМ СИ АЗ И ТАКАВА ЩЕ СИ ОСТАНА." БЪДИ СЕБЕ СИ " - НАЛИ ТАКА БЕШЕ, милички ? Една трета изписах-другото за в романа ми...хи, хи ! Целувки на всички истински жени и мъже, не обратни и фалшиви ! Целувки на всички истински БЪЛГАРИ И БЪЛГАРКИ ! Другите.....сбогом !

ТЯ И ЗВЕЗДАТА

Летеше. Летеше високо в облаците. Сред звездите. Все още се надяваше да срещне своята звезда там някъде, където я виждаше такава -бяла. Тя знаеше, че няма бели жите не я плашеха, плашеше я единствено ледът. Този, който тя виждаше долу на Земята. Застиваше при мисълта, че и тя ще се вледени един ден. Не го искаше. Продължаваше да лети високо, да търси с очи, да моли звездите да и кажат къде е нейната бяла звезда. Нямаше време да плаче, а и не трябваше. Знаеше го много добре. Сълзите и няма да спрат, нито бурите, нито силните ветрове. Крилата и отмаляваха, но продължаваше да лети. Болките и спазмите в тялото и не спираха. Не спираше и този снеговалеж в душата и -богата, широко скроена. Тази душа я караше да не спира полета си. И очите. Нямаше такива очи. Бяха събрали всички всевъзможни цветове. Лешникови. По края сивичко, зелено, дори и синьо, като небето. Когато летеше очите и ставаха жълти. Толкова жълто сигурно и звездите не бяха виждали, затова се заглеждаха дълго в очите и, когато тя разговаряше с тях. Името и не беше звездно. Бяха я кръстили на една испанска поетеса, която едва ли е вече между живите. Знаеше какво иска и го постигаше с неимоверно големи усилия. Но...звездата и. Питаше се при всеки нов полет къде е звездата и. Нощем в съня си я виждаше. Говореше с нея, но така както идваше в съня и така и изчезваше с настъпването на утрото. Денят, денят за нея беше уморителен, изтощителен. Всеки Божи ден. Превземаха я проблеми, грижи и я изсмукваха до последно. Хората. Повечето хора не я разбираха, като че ли тя беше от друг свят. Задушаваше се тук долу на Земята, търсеше повече въздух, свобода горе в небето, където се рееше, като птица и жадуваше там да остане. Но...звездата. Пак нейната бяла звездичка. Тя и е нужна. Защо идваше само в сънищата и? Защо я канеше и мамеше там горе високо сред облаците? Защо?
И тази сутрин тя се събуди със странно усещане, че денят ще и бъде много по различен. С отварянето на очите си още застана пред прозореца и забеляза много, много птици в небето. Всякакви. Дори врабчета. Тя знаеше, че това е знак и продължаваше да се взира в небето и надвисналите облаци. Имаше всички изгледи за дъжд. Но не. Появи се отнякъде много силен вятър и подгони птиците в небето. Огъваше клоните на дърветата и свиреше флиртувайки с листата. Отдръпна се от прозореца и застина в най отдалечения ъгъл на стаята, а очите и, тези нейни пъстроцветни очи потъмняха, станаха тъмно кафяви до черно. Тя не се изплаши. Усещаше, че нещо става, че нещо ще стане с нея, сега. Сърцето и заби в учестен ритъм. Протегна ръце напред и видя ...звездата, нейната бяла звездичка. Беше и дошла на гости, за първи път през деня. Опита се да я хване, но не можа. Звездата я викаше и бягаше. Тя падна на колене и започна да се моли. Не усещаше вече сърцето си. В стаята стана тъмно и само звездата и светеше, блестеше в бяло. Такова бяло никой не беше виждал. Тя вярваше в звездата си, която явно се беше появила в целия си блясък сега, когато е решила. Така коленичила, звездата я покри и в стаята стана топло, много топло. В един момент загуби сили и дъх и се просна на пода. Усети върху себе си звездата, усети как се стопява, как се слива с нея. И после... нищо.
Когато на вратата се позвъни нямаше кой да отвори. Тя -нея я нямаше. На пода имаше само едно петно, което светеше в бяло. Светеше повече от всички звезди на небето, но никой не успя да види това. Вратата беше заключена. Нямаше кой да я отключи. Нямаше...

ПО ЖИВА ОТ ВСЯКОГА

Празникът наближаваше, а нямаше пари да го посрещне. Работеше, не е като да не работи, но какво получаваше? Нищо. Заплатата и едва стигаше да си изплати данъците и таксите. Чудеше се как да свързва двата края. Не разбираше как този народ търпи това. Самата тя не се примиряваше, но какво можеше да стори. Слушаше хората отстрани как роптаеха, мрънкаха, говореха срещу властта, срещу управниците, но това бяха приказки. Никой нищо не правеше по въпроса. Това я дразнеше меко казано, направо не се побираше в кожата си. Беше бясна на този народ. Живееше що годе добре, но имаше хора, които направо умираха в мизерия и нищета. Нямаше по света такъв търпелив, загубен народ, си мислеше Яна и се тормозеше от тази си констатация. И тя е българка, това засяга и нея, но тя беше по различна от другите, нито търпелива, нито мълчалива, нито кротка. Бореше се...сама. Както казваха старците -"Сама птичка пролет не прави" . Но прави. Някъде по света и това става. Така си мислеше Яна и наблюдаваше залеза на слънцето. Бяха минали часове, а на нея и се сториха минути. Обичаше така да стои сред природата и да разсъждава. Проблемите и не бяха малко, като на всеки човек, но тя ги решаваше от раз. И сега се чудеше на търпението си. Беше се успокоила, знаеше, че повече няма какво да губи. Дните и бяха преброени. Няколкото лекарски кабинета , които посети и станаха най неприятните места за този месец. Лекарите бяха единодушни. Трябваше да стане чудо. Яна се надяваше на това чудо и затова се съгласи на операция. Още една нощ, последна нощ може би. Нямаше желание да си ляга. Беше решила да прекара нощта на пейката в градината. Цветята и се усмихваха, като че ли я канеха на танц. Същите тези цветя, които беше посадила с любимата си дъщеря. Но нея вече я няма. Защо трябваше да живее и тя?
Знаеше, че всичко е съдба, нямаше желание да се бори за живота си. И все пак се съгласи на операцията. Тайничко се надяваше на чудо. Искаше по бързо да се реши всичко.
Нощта беше топла и само лек ветрец галеше лицето и. Луната надничаше наполовина зад облаците сякаш и се смееше. Наистина беше лудост това да стои цяла нощ сама в градината, но така и харесваше.
Сутринта птичките я събудиха. Взе най необходимото и тръгна за болницата. Там я очакваха. Всичките и бяха колеги. Обичаха я. Все пак не можеше да се хареса на всички, но това не я вълнуваше особено. Не можеше и да се оплаче от липса на грижи, на внимание в болницата. Знаеше, че тази операция е и въпрос на късмет. Като медицинско лице нещата и бяха ясни. Намери сили да преглътне болката и да се примири с болестта. Но болестта беше се вкопчила в нея. Нямаше оттърване. Освен........ножа!
Мина доста време от онзи ден, в който Яна беше успешно оперирана. Животът продължаваше и тя живееше дните подарени от съдбата, без да мисли какво би било ако... Живееше за мига.
И днес очакваше Илиян. Беше и обещал да я води на парти. Обичаше я и му личеше. Благодарение на него смени средата, хората, с които контактуваше. Живееше вече в друг свят. Чувстваше се щастлива жена. Той беше наистина прекрасен. Имаше само един недостатък -беше много ревнив. На Яна и се живееше. Беше тъй близко до смъртта, беше усетила дъха и и като по чудо смъртта я отмина.
С Илиян си прекараха си чудесно. Той я обсипваше с внимание. Подари и една икона.Той така си я наричаше -Моята икона си, Яно! Рано сутринта той тръгна на път и я остави сама да си пие кафето. Тя не се сърдеше, знаеше колко много ангажименти има и колко гърла в дома му чакат да ги нахрани. Така както си пиеше кафето Яна усети пареща болка в гърдите. Дали не е от кафето си мислеше тя, но набързо изби тази мисъл от главата си. И друг път е пила кафе, а закуската сама си я приготви. Трябваше да легне, защото усети световъртеж. Имаше чувство, че всичко се срутва и пада върху нея. После нищо не разбра как стана. Събуди се в болницата. Казаха и че е оперирана. Пак. Чу го в просъница, беше замаяна още от упойките. Нямаше право да е щастлива, така си мислеше Яна и сълзи се стичаха по лицето и. Не искаше, не можеше повече да търпи този живот, който съдбата и поднасяше. Искаше да живее спокойно, като нормален човек. Да е здрава и да бъде обичана. Искаше да може да обича истински, да вярва, да... Лекарите и даваха доста успокоителни, но те не помагаха. Тя вече беше решила, не можеше постоянно да посещава болницата , като болна. Всеки път режеха по малко от този, от онзи орган....това не се понасяше. Но, живееше. Самият Дявол, като че ли се бе заел с нея. Яна имаше дни дадени от Бога и явно никой не можеше да и ги отнеме освен.....самата тя. Тази мисъл я осени,когато сестрата излезе от стаята. Бяха и казали, че вече трябва да промени начина си на живот. Пак. Да стои повече в къщи, да лежи, да не пуши, да не пие дори кафе, да избягва шумни места и стресови ситуации. Неее, това Яна не го приемаше. Не искаше и да чуе повече за такъв живот.
Болницата утихна. Минаваше полунощ, но Яна този път не спеше. Не си беше изпила хапчетата за сън. Никой не се и досещаше какво си бе наумила. Познаваха я много добре и я имаха за силен, волеви човек. Тя знаеше къде са заключени лекарствата, които и трябваха. Знаеше как лесно би решила проблема. Заспива и ....край, но не искаше да създава неприятности на хората, които толкова време се грижеха за нея, на лекарите, които с часове стояха над главата и, които и подариха втори живот. Обичаха я. Това, което тя не повярва цял живот. Това беше голямата и грешка. Но вече е късно за равносметка. Извади един лист хартия, написа набързо няколко реда, с които се сбогуваше с всички и благодареше за грижите, за любовта, за всичко. Беше в самостоятелна стая и нямаше проблем да се измъкне. Излезна от задния вход на болницата, наметната, само по халат.
Едва, едва вървеше. Бяха и забранили да става от леглото, но това вече не я интересуваше. Болницата се намираше близо до реката. Тази река, която толкова обичаше, в която ловяха риба с Илиян още като деца. Трепереще цялата, виеше и се свят и се страхуваше, че няма да успее да стигне до брега. Търсеше мястото, където знаеше, че е най дълбоко. Вече се влачеше по земята, не усещаше пулса си, когато пипна с ръце вода.
-Спасение! -извика с последни сили и се потопи цялата. Остави се на течението, което я понесе надолу към града, там където живееше синът и.
Сутринта на брега на реката намериха халата. Другото беше въпрос на време. Най зле го прeживя Илиян. Никой не разбра къде замина. Заряза семейство, деца, дом. Просто изчезна. Къщата на Яна беше много голяма, запустя, а градината буреняса. Синът и идваше, но рядко. Това място го плашеше. След време продаде къщата на общината, която по късно стана дом за сираци.
Там на брега на реката хората често виждаха сянка на мъж. Забелязаха едно младо дръвче -бреза. Кой ли я беше посадил, се питаха хората и намираха отговора във водите на реката, които като че ли пееха -Илиян, Илиян....

ВЪЛШЕБНО ЦВЕТЕ

Симо живееше сам. Откакто годеницата му го напусна той се радваше само на двете си котки, кучето и на градината си. Особено приятно му беше да се наслаждава на цветята си. Сам се грижеше за тях. От всички цветя в градината едно цвете му беше най любимо. Беше полегнал малко заради главоболието, което не го оставяше в последно време, но не издържа и излезна. Вън духаше силен вятър. Погледна любимото си цвете, а то му се усмихваше и проговори с човешки глас. Гласът беше женски -този, който и друг път е чувал да идва от градината, но сега се чуваше много по силно. Нищо не разбираше. Вятърът шибаше в лицето му, а можеше и да завали. Клоните на ябълката се огъваха до земята и Симо усети, че нещо става. Главоболието му се засилваше всяка измината минута. Пред очите му притъмня и бавно се свлече на земята.
Слънцето надничаше през прозореца.Симо отвори очи, огледа се и видя, че не е сам, не е у дома си. Миришеше му на болница и в същия момент осъзна,че болният е той. Нямаше кого да попита къде е и какво става. Проклетото главоболие го беше оставило, само дето беше прикован на легло. Надяваше се някой да влезне и да му обясни какво става. В този момент вратата се отвори и влезна лекарят-висок, едър човек с очила, доста побелял.
-Как си? Как се чувстваш в това легло?
На Симо не му беше до шеги. Поздрави и леко се усмихна.
-Не се безпокой, момчето ми! Има кой да ти наглежда градината, да дава храна на кучето и котките. Лиляна е моя стара пациентка, ще се грижи да тях. Нали нямаш нищо против?
-Добре, докторе. Благодаря ви! Но защо е това внимание?
-Защото си ми симпатичен! Добър човек си, самотник, но ще го решим и този проблем. От там ти идва всичко.
-Какво ми е, докторе? Опасно ли е?
-Не е страшно! Първо трябва всичко да ми разкажеш, за детството си и за тази твоя годеница.
-Жена, като жена беше, само дето много я обичах, но тя мене не!
-Родители имал ли си, като малък?
-Не, докторе, нямах и досега не разбрах чий съм!
-Защо така? Не се ли обърна към специални служби, агенции за това?
-Нямаше смисъл. Родителите ми отдавна са напуснали България. Това е единственото, което знам за тях.
-Как мислиш? Ако са живи там някъде защо да не те потърсят?
-Точно това си мисля, че нещо се е случило с тях там в чужбина още тогава, когато са ме оставили на леля ми.
-Тя ли те отгледа? Като дете кой се грижеше за тебе?
-Тя. Сега живея в нейната къща. И тя обичаше много цветятя си, но почина преди няколко години.
-Не ти ли е разказвала нещо повече за теб, за родителите ти?
-Не! Само това, че са ме оставили при нея да ме гледа.
-И никакъв тяхен адрес не ти е дала? Предполагам, че са и изпращали пари за теб?
-Не знам!
-Ясно! Сега ме чуй! Здравословното ти състояние не е добро. Разбира се, че има много по тежки случай, но аз се притеснявам за теб, защото си вече на възраст и има опасност от други усложнения. Дано не сме закъсняли.
-Добре съм си, докторе! Само дето чувам този този женски глас....
-Чуваш го, но само когато си у вас, нали?
-Само, когато ме боли главата.
-Точно така. На всеки се случва да го боли глава, но твоето е друго.
-И какво ще ме правите?
-Ще те оперираме. Няма да е страшно, ще бъдеш с пълна упойка.
-Належащо ли е ?
-Належащо е . Нямаме време да чакаме.
-Докторе, това моето да не би да е рак? Симо преглътна бучката, която беше заседнала в гърлото му.
-Няма да те лъжа, а и нямам право. Имаш тумор в главата, който расте и даже ние лекарите не знаем какво ще стане, но операцията е задължителна.
Очите на Симо се насълзиха, но не заплака. Нима родителите му затова са го изоставили? Сети се, че в пуберитета леля му постоянно го водеше по лекари, всеки ден го разхождаше в парка. Това си го спомни, защото не можеше да забрави как тогава тя си счупи крака заради него.
-Докторе, има ли шанс да оживея?
-Какви са тези глупости, Симо? Операцията ще мине успешно. Стегни се и вярвай.
-Искате да кажете, че зависи от мен, от организма ми, не само от тумора?
-Твоят дух, Симо, трябва да е силен, да се пребориш с болестта, каквато и да е тя.
-И кога ще ме оперирате?
-Няма да чакаме! Сега ти правим нужните изследвания. Съгласен ли си?
-Да!
В стаята стана тъмно и Симо вече нищо не виждаше, само чуваше гласа на лекаря.
-Сега те оставям. Почини си и се помъчи да заспиш.
-Много уморен се чувствам, но няма да мога да заспя и вие го знаете. Нали после ще спя с упойката, а след това може би пак ще заспя -непробудно?!
Лекарят погледна сърдито Симо, но не можа да му се скара. Симо имаше право. Никой не знаеше какъв ще е изходът на тази много сложна операция. Това знаеше само лекарят, но и той не беше много сигурен. Излезна от стаята, а Симо се отпусна на леглото и се разплака, като малко дете. Плачеше и се питаше, кой на този свят решава съдбите на хората, кой раздава това "правосъдие", но не намери отговор.
Слънцето отвън се смееше и надничаше през отворения прозорец на кухнята, където Симо приготвяше любимите си палачинки. Лиляна пееше на двора и поливаше цветята. Цветето на Симо беше по красиво от всякога. Най красивото в градината, но вече не искаше да говори. Симо не се сърдеше, той знаеше, че то е щастливо, като него. Личеше му. Не случайно, когато докторът им дойде на гости си спря погледа най напред върху цветето.
-Ех, Симо! Това цвете наистина е вълшебно, омагьоса и мен. Може ли да го погледам?
Симо се наведе и поиска да откъсне цветето за своя спасител.
-Недей, недей го къса, това цвете ти е нужно. Знам, че си ми много благодарен, но и съдбата беше благосклонна към теб. Имаш много дни още да се радваш на живота, на цветето, на Лиляна. Виж я как те гледа влюбено. Годините не са от значение. Важен е духът, а ти имаш силен, млад дух, голямо желание за живот.
Симо прегърна Лиляна и двамата изпратиха доктора до колата му.
Някъде пееше птичка. Симо разбираше само от цветя, котки и кучета, но тази песен му хареса. Седнаха с Лиляна на пейката в беседката прегърнати и се унесоха в мечти. Бяха щастливи, истински щастливи!

МАЙКАТА

Клара вече не е момиче! От тази нощ усети как в нея нещо се преобърна.Всички неща не приличаха на себе си, самата тя също. Чудеше се как досега не е забелязала лъжата, измамата
в очите на Ерик. Той я гледаше така чужда, отбягваше погледа и.Струваше и се, че има какво да и каже, а не може. А тя му даде всичко, което пазеше дълбоко в себе си цели 16 години.Надяваше се, че той ще я оцени, поне ще я уважава, ще я обича.Не се получи! Човекът просто си играеше ролята на влюбен и то не само пред нея. Вече доста хора и казваха в очите, че е лъгана, мамена, че Ерик го интересуват само парите на татенцето.Но милият, той не знаеше, че татенцето е жив и здрав и ще му сбърка плановете.Какво губеше тя -нищо! Защото и нищо не е имала освен тая хубава и вярна ангорска котка, която и сега и мъркаше в скута. Само тя я разбираше и успокояваше, някак си по котешки. Клара не обичаше животните кой знае колко, но към тази котка изпитваше благоговение.Направо си я величаеше. По някакъв котешки начин тя и подсказваше развоя на събитията, които напираха. Като че ли котката виждаше в бъдещето.През целия ден тя обикаляше стаите и се търкаше в обувките на Клара, гледаше вратата, после Клара и жално мяукаше.Подсказваше и, че трябва да излиза от къщи, да бяга някъде -където и да е. Но Клара упорито си стоеше само в къщи с болката, с тъгата си.Гледаше упорито в една точка в стената.Предметите и бяха познати до болка и толкова омръзнали.Не можеше да излезне от този затворен кръг, не можеше да предприеме нищо.Беше вцепенена, като омагьосана.Не можеше да излезе от къщи, дори до магазина да иде и костваше много усилия.Не можеше да гледа хората, виждаше едни човечета, такива едни, като механични играчки.Не можеше дори нормално да говори с хората и го съзнаваше, но беше спъната и то отвътре. Някой би казал, че е магия, но тя не вярваше на магии.Знаеше, че причината е Ерик! Защо не и тя, която прекалено навътре взимаше нещата.Това не е само чувствителност, емоции. Това е тип душа, рядко срещана, но нейната.Защо точно тя, защо тя трябваше да е такава? Клара си задаваше всеки ден този въпрос и до никъде не стигаше.
А сега както винаги си лежеше на леглото и гледаше телевизия, но нищо не виждаше, нищо не чуваше! Нима това е нормално?Та тя е едва на 16 години. По късно какво я очакваше, как ще я кара занапред? Не беше достатъчно подготвена за живота.
Майка и беше делова жена и почти нямаше време за нея, а после изведнъж изчезна.Просто замина някъде и до там.Може и да не е жива, но все тая! Клара си мислише, че майка и не я обича.Майка и го доказваше през цялото време. Получаваше целувка само на ражденния си ден.
Клара дори не плачеше за нея.Татко и си имаше свой живот, семейство и почти не я виждаше. Благодарна му е ,че поне това жилище и купи и тази котка за другарче.Все пак татенцето идваше, но само когато имаше някакъв проблем с пари, данъци, такси. Целуваше Клара по челото и никакви разговори освен -"Бъди умна! Оправяй се сама. Животът учи!" А тя се влюби в Ерик от едно виждане. Казваха и, че Ерик не е за нея, но тя не искаше и да чуе.Мислише си, че той като по голям ще замести донякъде татко и мама. Но не стана така. Първа любов, първо разочарование и от там всичко и тръгна наопаки. Клара трябваше да се вини, че баща и има много парии, че все още е жив.Тя не криеше баща си, той се криеше от нея, като че ли гузен, че и той като майка и са я оставили самичка да се оправя в този живот. Разбира се, че парите не са всичко. Това Клара го разбра твърде рано. Ако има нещо, което най мрази на този свят, това са парите.Те винаги са и причинявали много болка и сълзи, както и сега.Тя продължаваше да обича Ерик, да го чака -това беше в нея, не можеше да се бори срещу себе си.Телефоните и мълчаха, а и котката и не даваше знак, че ще има гости. Напротив, все подканяше Клара да излиза навън, да не стои в къщи.Едно училище, едни уроци по танци и после у дома.Когато порасне още малко и тръгне на работа ще е пак така -работа и в къщи. Тя познаваше себе си, знаеше, че ще е пак така.
А тези телефони все мълчаха. Ерик се обаждаше най много два, три пъти в месеца, само да я чуе, като приятели.Смешна работа, а преди да я спечели всеки ден беше до нея и я целуваше постоянно. Това я убиваше. По добре да не я търси изобщо.Но вътре дълбоко в душата си тя жадуваше за него, за вниманието му.
И днес денят бе, като другите.Котката и я посрещна на прага.Клара и се похвали, че има шестица и то по математика и още не затворила входната врата домашният телефон иззвъня. Така се стресна, че изпусна чантите.Беше минала през магазина да напазарува, но вече няма да пие кока кола -бутилката се счупи. Дигна слушалката. Беше Ерик.
-Как е моето момиче?
-Благодаря, добре съм.
-Имам страхотна новина за тебе. Открих майка ти.
Клара се свлече на пода и краката и трепереха, тялото и се тресеше.
-Мама! Къде? Моята майка...
-Да, момичето ми. Приготви се, ще дойда да те взема след час.
Нищо повече не каза и затвори. Клара се засуети, забрави за разлятата кока кола пред вратата.Котката обикаляше коридора и мяучеше, после се спираше до вратата и гледаше тъжно Клара.Новината не е толкова весела, както прозвуча по телефона.
Ерик дойде. Трепереше целият, а беше и небръснат и толкова развълнуван, че даже заекваше -неприсъщо за него.
Защо ли взе и котката със себе си и Клара не знаеше, но явно имаше нужда от нея. Пътуваха доста дълго, час, два и повече.Пътят се виеше покрай реката, но Ерик сви нагоре към планината.
Не беше дори село, а няколко къщи разхвърляни, като мозайка.Спряха пред най отдалечената. Ерик погледна Клара и се опита да я успокои:
-Моля те моето момиче, това което ще видиш не е много весело. Но все пак това е твоята майка, трябва да приемеш истината. Трябва да си щастлива.Голямо момиче си вече.
Клара вече хлипаше, а котката трепереше в ръцете и.
На прага на къщата в инвалидна количка пушеше жена.
Да, това беше жена.Лицето и бяло като порцелан, изкуствено. Жената имаше много хубава и гъста, черна коса навярно перука.Като ги видя понечи да стане, но неможа. Изпусна цигарата, очите и плуваха в сълзи, но не заплака.
Това трябва да е моята майка си мислеше Клара и погледна Ерик, а той кимна с глава.
Жената посегна към Клара и я попита дали помни и обича още майка си. Повдигна косата на Клара и там се показа голяма черна бенка заради коята Клара носеше дълга коса. Хвърли се в краката на майка си и заплака.Не плачеше, а крещеше.Всичко стана толкова бързо, че не усети ,не чуваше как майка и и говореше, обясняваше как се е срамувала да се покаже след тежката катастрофа пред хората, но искала да бъде по близо до дъщеря си и затова не е заминала в чужбина да се възстанови и излекува по добре. н е искала да е в тежест на никой. Може би нямало да е и в количка, като сега. Бащата на Клара знаел всичко и посещавал болната дори и не често. След случката с майка и и парите са в татко и .Майката разбира за Ерик, разкрива замислите му дори и късно, и го осъжда за постъпката му с Клара.
Сега Ерик не беше същият.Изглеждаше мил, внимателен и добър.
Но като че ли отгоре, от планината нещо връхлетя върху Клара. Тя доби сили, смелост и изкрещя срещу Ерик впивайки остри нокти в лицето му:
-Как така сега ме заобича?
Клара не знаеше, че в нея може да има толкова ярост към този, който тя боготвореше, този който я направи жена. А сега, сега тя го мразеше, ах колко го мразеше!
Тя знаеше силата на парите и това я отврати за сетен път. Целуваше майка си, плачеше и обикаляше къщата кършейки ръце.
О, не това не е човешко, не е нормално.Що за съдба е това? Крещеше на воля, Балкан е това. Ехото и отговаряше, а котката кротко се беше свила в краката на майка и без да я познава.
Ерик я помоли да я върне в града, но Клара отказа.
Каза му Сбогом, толкова гневно, както никога не си е представяла, че може да му говори.Обади се по телефона на баща си и му заяви, че няма да се прибере докато той не дойде да ги вземе с майка и.
Ерик си тръгна и на Клара и поулекна. Двете с котката се гушкаха в одеялото с което бяха покрити краката на майка и, ако имаше такива. Не можеше вече и да плаче, искаше само да крещи, Балканът да чуе, че има майка и то най добрата майка на света. Мразеше истински, много силно Ерик, баща си и най вече парите. Проклетите пари!
Така трите сгушени посрещнаха залеза. Баща и не идваше, но тя не го и очакваше. Не и трябваха парите му, които всъщност не бяха само негови. Тя имаше майка! И то каква!

БЕЛЕГЪТ НА СЪДБАТА

Валеше, като из ведро. Краката му бяха целите мокри, но той не спираше да върви. Бързаше. В големия дъжд беше тръгнал да върши голяма работа. Чадърът работа не му вършеше и го захвърли в първото улично кошче. Не можа за толкова години да си купи нов, здрав чадър. Пък и да е нов колко ли щеше да изтрае. Едни боклуци продават, на третото отваряне и се чупят в ръцете ти. Стигна най после мястото, където трябваше да се срещне с човека. Кой си е мислил , че ще завали и то така силно. Подпря се на вратата на сградата, където беше срещата и зачака. Беше дошъл навреме, но човекът го нямаше. Какво пък, ще чака. Тези пари му трябваха. На кой ли не му трябват пари, но в днешно време без пари си никой. Така си мислише Божан. Знаеше, че тази работа е мръсна, но му трябваха пари, много пари. Едно куче, цялото мокро мина покрай него и го залая. За миг си помисли дали има голяма разлика между него и кучето. Стана му тъжно и се отплесна, но за кратко. Голяма черна кола с тъмни стъкла спря пред него и от прозореца се показа човекът. Познаваше го. За втори път сега го вижда и всеки път му обещава повече и повече пари, но искаше и повече работа. Мръсна работа, така си викаше Божан, но трябваше да се яде, а и дъщеря му... Заради нея се беше натопил в тая каша. Бяха му обещали, че ще я вкарат в клиника на лечение, но все отлагаха, а той им слугуваше.
Загуби си онази хубавата държавна работа, заради която му зарибиха детето. Беше на голям пост , с много пари. Беше.
-Ела тук! -чу той гласа на човека и като че ли пирон му забиха в мозъка.
Божан се вмъкна в колата и не се учуди. Този път искаха много повече от него. Прибра пакетите заедно с чадъра, който му измъкнаха от багажника. Опита се да се откаже, но категорично му заявиха,че не може вече. Късно е . Имаше чувство , че го лъжеха . Дъщеря му ставаше все по зле, а той все повече зависеше от тях и затъваше в това блато. Съпругата му се помина отдавна и той от малка изпусна дъщеря си, която дружеше с най лошите деца от квартала и училище. Така се започна, а после, после беше вече късно. Колата замина и Божан остана сам на кръстовището. Чудеше се накъде да тръгне. Вече имаше чадър, но беше мокър и мръсен, мръсен и вътре в душата си. Сърцето му биеше учестено, но той не се плашеше, знаеше че с тази си болест нямаше да изкара дълго. Въпросът беше как да спаси единственото ценно нещо в живота си -Диана. Тя бягаше от училище и лъжеше, както всички деца и ученици. Но Диана не беше, като всички деца. Красива, като майка си и с име също хубаво.Той се страхуваше най вече за здравето и, като и затова, че можеше да не завърши училище. Тя ставаше все по зле и зависима от хора , които той не харесваше. Затова и самият той се потопи в тази кал.
Дъждът спря, като че ли напук. Чадърът му беше излишен, но не беше за хвърляне. Стигна до старата си служба, откъдето го изгониха най позорно без да е виновен.Скалъпена работа, а сега го използват по този унизителен начин. За момент му просветна и разбра, че всичко е било план. Коварен план. Не беше вярващ и не се надяваше на помощ от Бога. Ясно виждаше кои са боговете тук на земята -хората с много пари и власт.
Нямаше да стане лесно , трябваше да мине от задния вход на сградата, която много добре познаваше. Избегна срещата с новия портиер, но чистачката го видя и му се усмихна. Побърза да се скрие от него в една от стаите, които почистваше.
-Божане, как я караш? -чу гласа на една от касиерките, с която навремето си имаше вземане даване.
-Дойдох малко да ви видя. От близо месец не съм стъпвал тук. Безработен съм, Живке, това е. Всички ме познават в града и бягат от мене, като от чумав, откакто ме изгонихте. Кой ще ми даде работа?
-Ще се справиш, хубав мъж си. Стегни се, ако трябва замини. Далече. И за дъщеря ти ще е по добре.
-Може и да си права. Работата си загубих, жилището, не съм много здрав, както и дъщеря ми. За какво да стоя наистина в този град? Но не е така лесно, както си мислиш и ми ги приказваш.
Живка беше добра жена, но се беше наклала, като биволица и пушеше , като печка. Разсипа се тази жена. Спомни си каква красавица, каква елегантна беше. От секретарка на главния шеф, по късно стана главен счетоводител и стигна до обикновена касиерка. Но и това и беше много. За това време си събра доста парички и си завърши висшето.
Милко го чакаше. Отидоха в друга стая и Милко заключи вратата отвътре.
-Защо бе, Милко? Обещахте ми повече пари. Увеличава се риска, болен човек съм. Безработен.
-Като не ти харесва, откажи се. Къде ще вървиш не ми е работа, всеки се спасява сам в този живот. Знаеш че и аз чиракувам на онези свини. Не решавам аз колко да ти дам. Оправяй се с тях сам.
Божан онемя, след като видя колко пачки пари имаше в чантата си Милко, а на него му подхвърли само една. Излезна пак от задния вход със същите пакети, но вече празни. Дъждът бе завалял отново и чадърът му свърши работа. Когато се прибра в къщи дъщеря му го чакаше с нетърпение. Каза му направо без да иска разрешение, че заминава и няма да се прибира няколко дни. Божан беше свикнал. Тя се снабдяваше с медицински бележки и засега се оправяше сама с многото отсъствия в училище. При тази каша в училищата тя оцеляваше, но Божан знаеше, че няма да е за дълго. Имаше олакване от учителката по история, че Диана налита на бой и то не само на ученици. Дори нахранила чистачката с онова мръсното на баща си. Беше се метнала на баба си устата, но не е само това. Даде и пари и отиде на магазина да пазарува. Пазаруваше само от един магазин, там го познаваха, бяха му приятели и продавачът, и собственикът. Прибра се по тъмно, беше се скапал целия. Така гладен е заспал. Когато се събуди беше три часа след полунощ. Телефонът звънна в другата стая и Божан се стресна. Кое време е и кой ли му звъни?
-Ела, прибери дъщеря си. С такси или пеша ти си решавай, но тук не може повече да я държим. Жива е.
Божан изпусна слушалката. Гласът беше непознат, но вярваше ,че това е истина. Познаваше много добре дъщеря си. От нея всичко очакваше. Нали трябваше да е на път, какво ли е станало. Досещаше се. И друг път е правила подобни изцепки, но чак дотам да ходи да си я прибира не се е стигало.